История на костюма и модата

Народните носии на старите българи са сред най-забележителните творби на народното ни изкуство. Облеклото, чрез техниката на тъкане и кроене, чрез материала, формата и композицията на множеството части на костюма, разкрива съхранени в продължение на векове архаични черти. Старинните отлики в носиите, съпоставени с данни от археологията и езикознанието, църковното изкуство – стенописи, миниатюри, мозайки; писмените извори -документи, сведения на пътешественици, народописните материали на етнографите, са ясен белег за родова и етническа принадлежност.

Отделните части на облеклото, украсата и накитите изграждат сложна система от знаци, определяща мястото и ролята на човека в обществото, неговата полова, възрастова, семейна характеристика. Народните вярвания за облеклото, представени в митове и легенди, песни и приказки, разкриват древни представи за света и човека. Багрите и знаците на българското народно облекло хвърлят светлина върху вътрешния мир и естетика на предците ни. Българските народни носии впечатляват и очароват.

В процеса на своето развитие българското облекло е приемало елементи от облеклото на траки, прабългари, славяни, както и други влияния, но функционалната и естетическа стойност на костюма са безспорни.

Представителни костюмни композиции като основни типове и разновидности са двупрестилчената, сукманената, саяната и еднопрестилчената женска, и белодрешната и чернодрешна мъжка носия.

Тези основни типове български народни носии, изявени с яркия си етнически стил се утвърждават през Средновековието в България. Развитието и обогатяването им продължава, независимо от превратностите в историческата съдба на българите.

Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на 19 век. Кожата заема сравнително ограничено място - за калпака, ногавиците, цървулите, отличава главно мъжкия костюм, разпространен във високите планински области. Съставът на българските народни носии е сложен. Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начин на живот, в патриархалното българско село. Определящ разграничителен показател за съответните видове женски носии са кройката и начина на обличане на горната дреха. За мъжкия костюм - формата и цветът на горните дрехи. Тези показатели са географски очертани и имат своеобразно историческо развитие.

1. Женска носия

Определящ разграничителен показател за видове женски носии са кройката и начина на обличане на горната дреха.

1.1. Еднопрестилчена носия

Еднопрестилчена женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област. Тя има опростен състав – дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата (или широка двуплата) престилка с много пестелива ивическа украса или пък тъмно поле с бледо очертани квадрати. Понякога полето е рамкирано с низ от геометрични орнаменти, както и бордюра. До края на първата четвърт на 20 век еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и Източните Родопи. Причината за това е нейната практичност и пригоденост по състав към поминъка на населението. Отличително за вкуса на родопчанки е предпочитанието към бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревно зелено, съчетани в колорита на престилката.

На фигура 1 е представена еднопрестилчена женска народна носия от Златоград.

1.2. Двупрестилчена носия

Основния състав на женската двупрестилчена носия е риза, две престилки (закрепени на кръста-една отпред и една отзад) и колан. Ризата е дълга, свободна - от преден и заден отвесен плат, които оформят набори и дипли по горната част - почти открита под горните дрехи. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите, предницата и гърба на ризата. Двете напоясни завески са приготвяни от домашна декоративна тъкан: задната е релефно оформена с дипли и набори, а предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален и отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг е се завива няколкократно на кръста. Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена, но по-късно се запазва из Дунавската равнина. Смята се, че тази носия има старославянски произход.

На фигура 2 е представена двупрестилчена женска народна носия от Чипровско.

1.3. Сукманена носия

Сукмената женска носия е най-масово разпространена.

Това е дебела вълнена тъмноцветна дреха с затворена туникообразна кройка като на ризата. Най-често сукманът е без ръкави, но има и с дълги ръкави (Средногорско) и с ръкави до лактите (Ихтиманско-Самоковско). В редки случаи има летни сукмани от бяла конопена или памучна тъкан (Трънско, Малкотърновско, Дедеагачко).

Разпространението на този тип женско облекло заема широка ивица на юг от двупрестилченото – от западната граница на страната до Черно море. На юг границата му включва Трънско, Брезнишко, Софийско, Самоковско, след което върви по северните склонове на Родопите, като в Асеновградско свива на юг и обгражда Ксантийско и Смолянско, а след това на север от Пловдив и Чирпан и източно от Стара Загора свива пак на юг, за да обхване почти цяла Тракия източно от двупрестилчените носии, тъй като сукманът се употребява редом с двете престилки като зимно облекло или само за у дома.

Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. При по-широка тъкан клиновете му стигат до областта на талията, дори бива стесняван още повече с дипла. В някои райони подмишното разширяване става с отделна изрязка от плата. На много места страничните клинове са повече от два (Пирдопско, Панагюрско, Карловско, Тетевенско). По-особена е кройката на сукмана при еркечко-голичката носия (Поморийско) и у разселници от тия две села в Варненско и Провадийско. Дрехата им се състои от горна част – елече, наричана чапак, чипак, и долна – поли. Особеното в случая е и твърде високото подгръдно съединяване на тия две части.

Кроежът на сукмана, както и на всички по-старинни дрехи у българите, е съобразяван с ширината на плата.

Характерно за сукмана е и това, че в най-многото случаи върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя е постигана предимно с везмо или с пришиване на цветни сукна по пазвата, полите или по ръкавите. Богата е украсата на сукманите с изплитани разноцветни върви, гайтани, а по-късно с разни ширити, плетеници или дантели. Поради масовото разпространение на сукмана в различните географски и етнографски области, украса е различна по размери и орнаменторика.

Характерно за сукманените носии е наличността само на предна престилка (прегач, фуста). В всички случаи тя е цветна, обикновено рязко очертаваща се на черния фон на сукмана, червена, зелена, жълта, дори бяла. В някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия. В западните предели на сукманения тип обаче съществуват носии и без престилки. Сукманите при тях са извезани отпред (Трънско, Софийско). Тази безпрестилченост продължава и по на изток – в Пирдопско, с почти никаква украса. Естетиката в тоя случай се изразява в обилна надипленост поради многото клинове на дрехата.

За сукманената носия е характерен и поясът, който в най-многото случаи е дълга и широка към 20-25 см. вълнена тъкан, обикновено червен, оранжев или тъмновинен. Увива се гладко и стегнато няколко пъти около тялото. Само при западните безпрестилчени сукманени носии се употребява тесен пояс (4-5 см), наричан зункя или колан, или пък само еднократно опасващ колан с сребърни пафти. При някои източнобългарски сукмани поясът е и пъстроцветен, с което се различава от мъжките. Само на едно място, и то в ограничен обсег (Сливенско, Ямболско) се употребява тесен, почти въжеобразен плетен пояс, наричан уйца (ивица).

Най-постоянната горна дреха за хладно време при сукманеното облекло е салтамарката – по кройка еднаква с абата при мъжкото чернодрешно облекло. Разликата е в по-бедната украса, а ако не е бедна, тя е с сърма (Среднородопско). При софийската носия зимна или тържествена празнична дреха е черното безръкавно дълго менте с изразително клината кройка и недопиращи се предници. По кройка и украса в хълбоците то е подобно, но глухчето в Северозападна България, от което се различава по цвят и украса. От същата кройка е и широко разпространеното черно джубе при сукманените носии в Западно Средногорие, което не е така украсено и е почти само празнична и венчална дреха.

В западните сукманени носии, кожухът е постоянна зимна дреха и за жените, но само в неговата къса и винаги клината кройка, така както е клинат и дългият до под коленете мъжки кожух в тази област.

При сукманената женска носия е запазена и една от най-несложните горни дрехи в българското облекло – кича при еркечко-голичката носия, както и при хасковската и първомайската женска и мъжка носия в бял цвят и по-друга фактура на тъканта. Тя се носи почти постоянно върху препасания с престилка сукман. Приготвяна е от дебел черен вълнен плат с дълги ресни откъм лицето. Дълга е до над колената и е скроена от един плат, прегъната в областта на рамената за гръб и предница. Предницата е разрязана по цялата дължина, като двете й половини са пришити без посредството на клинове отстрани към гръбния плат с оставени места за ръцете.

На фигура 3 е представена т. нар.елховски или тронски сукман.

1.4. Саяна носия

Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т. нар. сая - постоянно присъстваща горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите (до коленете или до глезените) и на ръкавите (къси или дълги). Тъканите за изработка на саите са различни по материал и по колорит. Преобладават саите от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена (памучна или вълнена) тъкан. Някои от широко разпространените й разновидности са от пъстроцветна тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Българката в случая сякаш се ръководи от по-особени естетически принципи: изявява се като изкусна майсторка на везбената линеарна орнаментика, допълнена от многоцветни гайтанени обтоки. В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката - червена, на ивици, а в някои югозападни райони с многообразна тъканна орнаментика. По-къса и то главно използвана на празник е сърмената престилка. Саяната носия е най-разпространена в южните и в югозападните области на България. В югозападните области доминират червените нюанси на тъканта, както и плътността на декоративното везмо - отново в червено, предпазващо от уроки, според народните поверия.

На фигура 4 е представена народна носия от македонския край.

2. Мъжка носия

Мъжкото облекло у българите е белодрешно и чернодрешно - по цвета на горните дрехи. Това не са разновидности, обособени по географски принцип, а два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло. За най-старинен се приема костюмът оформен от цяла, дълга риза, със свободно пуснати поли над белите вълнени или памучни гащи, препасани с пояс или колан. Товва е мъжки костюм с подчертано консервативен стил. Запазването му се дължи на неговата пригодност към условията за основния поминък-земеделие и животновъдство.

2.1. Белодрешна носия

Мъжката белодрешна носия включва в състава си туникообразна риза, гащи и горни дрехи от бяла тепана тъкан. Гащите са в две разновидности: беневреци-с тесни и дълги, плътно пристегнати към тялото ногавици и димии - с широки къси крачоли. Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха (късак, клашник, долактеник, голяма дреха). Тя е с клината кройка и значителна дължина. Специфичен стилов белег на украсата са линеарните везбени мотиви и обтоки от цветен гайтан край ръбовете на пазвата, по краищата на ръкавите и по върховете на клиновете. Поясът е неизменна принадлежност: декоративна, предимно червена тъкан. Завива се стегнато около кръста на мъжа.

В зависимост от цвета на горната дреха и от някои украси по нея, от дължината на горната дреха и от това, дали поясът се опасва върху нея или под нея, са оформени следните разновидности: Софийска, Трънско-Радомирска и северозападна белодрешна носия.

При софийската отличителни особености са: сравнително недългите менте и долактеник; значително клинати с тъмен цвят и украсени с бяло линеарно везмо; пояс син. На беневреците има наколенници с бели обтоки, ризата с богато везмо на пазвата, яката и маншетите.

Трънско-Радомирската белодрешна носия се отличава с дълго дорамче (долактанка), препасано с пояса, който е тъмночервен или по-ясночервен. При това дорамчето и беневреците са украсени по краищата с черни гайтани.

Северозападна белодрешна носия е с дълго значително клинато дорамче, оставащшо винаги незапасано. При нея съществува и лятна форма с по-широка и права кройка на гащите от конопено или памучно платно с извадена над тях и препасана с пояс риза. През ХІХ в. и ХХ в. само при белодрешковците е отбелязано носенето на долна платнена шапчица – подкапник, келепош.

В Монтанско, Берковско, Белослатинско, Оряховско и Никополско се носят и много широки бели димии, къси до коленете, като в долната част на краката се слагат бели вълнени дизове (калци).

В Санданска околия обуват през зимата отделни крачоли от бял тъкан вълнен плат, прилегнали тясно към краката и прикачвали с връв или ремък към поясната част. Наричат ги дзиври или ногавици.

На фигура 5 е представена белодрешна мъжка народна носия от Ботевградско.

2.2. Чернодрешна носия

Обособяването на втория вид мъжка носия – чернодрешна – е част от общия за страната процес на потъмняване на мъжкото облекло, най-изявен през епохата на Възраждането. То е продукт на новите обществени, стопански и културни условия. От края на 18 век до към средата на 19 век. мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба (вид вълнен плат). Шие се от черен шаяк (вълнен) с променена кройка на гащите и горните дрехи. Гащите (потури) са широки, с обилна окраса от черен гайтан. Любопитна е широко разпространената народна представа за тях: колкото са по-набрани и колкото по-ниско и надиплено е дъното им-толкова е по-заможен притежателят им.

Горните дрехи – елек, аба, антерия са с прави очертания. Върху ризата се облича плътно прилягаща безръкавна дреха, без яка, предниците на която се закопчават отгоре до долу и полите й се пъхат в потурите. Нарича се елек, джамадан, запасалник.

За по-студено време се облича т. нар. аба (салтамарка, аджамка, гриш) – къса до над пояса вълнена дреха с тесни и дълги ръкави, силно прилягаща до тялото, отворена отпред и предниците й не се допират. В кройката й са характерни силно стесненият надолу гръбен плат и отделни подмишечни вставки. Абата е без яка или с твърде ниска яка и не се запасва в пояса.

Поясът е плътно завит около кръста: вълнен, червен, забележителен с голямата си широчина – значително по-широк е от пояса при белодрешната носея. Останалите облеклови части – колан, калпак от кажа, цървули - са принадлежности и на белодрешния костюм.

Чернодрешното облекло е обратно на белодрешното: чернодрешно: горе стегнато, долу разширено; белодрешно: горе разширено, долу стегнато.

В зависимост от широчината на потурите, от начина на стягане на пояса и от други някои особености в отделни дрехи съществуват много вариации чернодрешни носии от локално значение. Така се означава и класовата принадлежност.

Черните дрехи са украсявани най-често по съединителните шевове и по ръбовете – покрай джобовете, ръкавите, крачолите, яката и прочие с черни или сини усукани върви. Количеството на гайтан по дрехите понякога е извънредно голяма и показва аристократизъм и личен вкус. На границата с белодрешната носия се срещат носии с черен цвят, при които потурите са по-широки от беневреците, но по-прибрани от типичните потури и се наричат димии или потури (Плевенско, Никополско, Павликенско, Ловешко). Останалите дрехи са често с значителна клинатост и по-дълги от съответните аба и елек в източните области. Клинатостта на абата и сравнително по-голямата дължина, отколкото при обикновената аба до края на първото десетилетие на ХХ в. бе много спазвана най-вече в старческото облекло на Западно Средногорие – Ихтиманско, Пирдопско, Пазарджишко, Панагюрско, Карловско, Айтоско и у населението на Странджа. Димии като летни и зимни дрехи се носят от значителна част на южнотракийското население с особена права кройка.

На фигура 6 е представена чернодрешна мъжка народна носия от Старозагорско.

3. Декорация и орнаменторика

Художественото оформление на традиционните български костюми е едно от най-ценните и с непреходна стойност достойнство. То е най-убедителното свидетелство за богатата душевност, за високохудожествени заложби, за нестихващ стремеж към красота. Украсата на облеклото – дело на българката носи отпечатъка на семейно-родовите традиции , на мирогледа и нравите. Именно тя се отличава с най-пълноценна етническа натовареност с роля на социален регулатор. Необозримите художествени качества на костюма са постигнати чрез умело прилагане орнаментална украса, изразена във вида на тъканта, в шевицата, в плетивото, в апликацията или обтоката.

Текстилната декорация е органически свързана както с отделните дрехи, така и цялостната композиция на костюма. Най-често тя се разполага по откритите костюмни части: пазви, краища на ръкави и поли, пояси, колани, клинове, престилки, забрадки, чорапи. Тъканната украса, под формата на гладки или орнаментирани ивици, има широко приложение. Тя определя, до голяма степен, стила на женската двупрестилчена и саяна носия. Особено силно е естетическото въздействие на женските престилки и колани, превърнати със средствата на тъканното орнаментиране в своеобразен художествен център на костюмните композиции.

Везбеното изкуство се отличава с още по-голямо ртазнообразие. Везаната украса определя в значителна степен своеобразието и самобитността на народните носии. Шевичната украса е характерна за цялата страна, но най-характерно е за Северна, Северозападна България и Македония. тя е постоянен елемент на женските и на мъжките ризи, на престилките и коланите, на сукманите и саите, на завеските и двупрестилчената носия. Принос за ефекта на българското облекло имат апликацията и ръчното плетиво.

Една от носиите, известна с великолепната си декорация и орнаменторика е сукманената носия от ямболско – фигура 7.

Многообразните форми на българското народно облекло и неговата обагреност и орнаменторика са един неизчерпаем източник на идеи за разнообразяване и орнаментиране на съвременното облекло. Освен колорита и орнаменториката, в съвременното облекло могат да се използват и силуета, формите на пазвите, ръкавите, закопчаването.

Фигура 1. Женска еднопрестилчена носия

Фигура 2. Женска двупрестилчина носия

Фигура 3. Женска сукманена носия

Фигура 4. Женска саяна носия

Фигура 5. Мъжка белодрешна носия

Фигура 6. Мъжка чернодрешна носия

Елховска носия – състав, елементи и орнаменторика, Етнографски музей, Елхово:
https://plus.google.com/u/0/photos/100720664670534987237/albums/5972800420629988849

Кюстендилска носия – състав, елементи и орнаменторика:
http://partnyori.com/?page_id=74

Шопска носия – състав, елементи и орнаменторика:
http://www.pendarka.com/category/ethnographic-collection

Фигура 7. Ямболска носия

Източници

1. Български народни носии.
http://www.folklore-bg.com/

2. Димитрова-Попска Пенка. Проектиране на облеклото. София, Техника, 1988.

3. Комитска Анита, Борисова Веска. Български народни носии. София. Национален етнографски музей при БАН, Анико, 2005.