TEMA № 09 ТЕОРИИ ЗА РЕГИОНАЛЕН ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ

Теориите и моделите, разгледани в тази и следващите теми се занимават със способността на региона да намери (и постоянно да поддържа) специфична и подходяща роля в международното разделение на труда чрез ефективното и креативно използване на ресурсите, с които разполага местната икономическа система. Регионалната изостаналост и регионалните диспропорции възникнат от различните възможности да се използват и да се организират местни ресурси (екологични, икономически, физически и човешки) и да се привличат нови средства и дейности в дадена област. Теорията за регионално икономическо развитие идентифицира и факторите, които пораждат тази способност, както и външните процеси и отношения, които укрепват или отслабват тази спосбност. Равнището и развитието на тези материални и нематериални фактори определят пътя на развитие на региона и неговото благосъстояние.

Въпреки това, за да се постигне яснота, теориите и моделите често обобщават различните фактори, определящи моделите на развитие на една икономическа система, в един единствен индикатор – например нарастването на регионалния продукт или доход на глава от населението. Въпреки че този подход има недостатъка, проупускайки качествените показатели, тя има и предимството, че става възможно аналитичното моделиране на пътя на развитие – теории за регионалния растеж (развитие). Когато анализът се отнася до материалните и нематериални фактори (често трудни за формализиране), които определят и опазват благосъстоянието на едно общество, ние трябва да говорим за теории за местно развитие.

9.1. Основни теоретични концепции за регионалния икономически растеж

Различните теории свързани с регионалния икономически растеж са свързани с три „философии”, които тълкуват икономическата динамика. Първо, класическите (и неокласически) икономисти от осемнадесети и деветнадесети век разглеждат процеса на растеж от гледна точка на производствената ефективност, на разделението на труда според смисъла влаган от Adam Smith, и на факторната производителност, и затова изследват динамиката на работните заплати, доходите и личното благосъстояние. Втората философия приема т.нар. краткосрочен аспект на растеж и се концентрира върху пътя на повишаване използването на дадени неексплоатирани капиталови ресурси и върху трудовите резерви. Третата философия – най-модерната от тях – интерпретира пътя на растежа като проблем свързан с конкурентоспособността и дългосрочната динамиката, и затова приема, че постоянната иновация на една икономическа система е от съществено значение за модела на развитието.

Трите философии и техните три гледни точки за икономическата динамика дават възможност за очертаване на техните нормативни цели.

Теориите, принадлежащи към първата група имат за цел да идентифицират факторите, които създават заетост и доходи в местната система в краткосрочен период. Те предполагат съществуването на неизползван производствен капацитет (капитал) и голям трудов резерв. При тези условия, местният икономически растеж не зависи от структурата и динамиката на предлагането (което по дефиниция е в състояние да се разширява и да отговарят на изискванията на пазара), а напротив, то се определя от нарастващото търсене на местно произведени стоки, което предизвиква ефект на доходния мултипликатор под формата на увеличаване на потреблението и заетостта. Това е определението, дадено за „растеж” от първите теории на 1950-те години, които приемат за даденост безработицата.

Втората група теории имат за цел да идентифицират икономическите механизми, които позволяват региона да излезе от бедността, да тръгне по пътя на растежа, и да се гарантира определено ниво на благосъстояние и доход на глава от населението за неговите жители. Растежът означава проблемът на индивидуалното благосъстояние да бъде разгледан по два начина: чрез въздействие върху факторната производителност, като по този начин се получава нарастване на реалните работни заплати на глава от населението и доходите, и чрез стимулиране на процесите на производствена специализация,, което дава предимства, произтичащи от закупуването на стоки на междурегионалния пазар на цени по-ниски, отколкото биха били, ако стоките са произведени в рамките на региона. Тези теории също включват понятие за относителен ръст (дивергенция/конвергенция в равнището и темпа на растеж между регионите) измервайки размера и тренда на различиличията между доходите на човек от населението. Растежът се разглежда по този начин от повечето от теориите разработени през 1960 г. Проблемите на бедността, недостатъчното развитие и неравенство в териториалното разпределение на дохода са нормативните аспекти от предмета на тези модели.

Теориите в третата група обхващат по-модерни концепция за растеж. Те идентифицират и изследват местните/регионалните условия, които позволяват на икономическата система за постигане високи нива на конкурентоспособност и иновативност и още по-важно, да запази тези нива във времето. Растежът се дефинира като увеличаване на реалния производствен капацитет на региона и неговата способност да поддържа това увеличение. Тази концепция е приета от съвременните теории и модели за регионален растеж.

Разграничението според горната класификация на концепциите за растежа разсейва някои очевидни противоречия в теориите и моделите за регионалното развитие. Според концепцията за краткосрочения растеж на доходите, нарастване на износа е механизъм за развитие, защото създава приход. Но от гледна точка на индивидуалното благосъстояние, това изключва стоки от крайното потребление и следователно пречи на растежа. По същия начин, когато развитието се разглежда от гледна точка на увеличение на доходите в краткосрочен период, емиграцията от един регион е разход, тъй като лишава района от ефективно търсене (въпреки че това става само на нивото на консумация). Ако се отнесе към индивидуалното благосъстояние, емиграцията се разглежда като положителен фактор в развитието на региона, тъй като компенсира дисбаланси (и съответно разликите в доходите) на местния пазар на труда. От тази гледна точка, свръх труда има нулева пределна производителност и е склонен да харчи повече за потреблението, отколкото за спестяване и производствени инвестиции. Като ресурс за развитие на производството, това е пречка за растежа, и намаляването му статистически увеличава дохода на глава от населението. И накрая, ако вниманието е насочено към потенциала на района в дългосрочен период, населението се разглежда като ресурс, който не трябва да се изразходва чрез емиграция.

Елементът, който задейства процеса на растеж може да се извлече от тези различни интерпретации на развитието. Краткосрочно увеличение на доходите може пряко да се постигне чрез нарастване на търсенето на местно произведени стоки и услуги. Последното приема формата на ефективно секторно търсене, също външно за местната икономика и евентуално динамично, което поставя механизми на „търсене/предлагане” чрез мултипликаторния ефект на доходите на Кейнс. В този случай, двигател на развитието е търсенето. От тази гледна точка, следователно, не е разгледана способността на предлагането да се справи с нарастващото търсене, като се има предвид допускането, че няма ограничения за местния капацитет за производство. Но въпреки че това предположение може да е реалистично в краткосрочен период, това не е устойчиво в дългосрочен период.

От друга страна, ако вниманието е насочено към индивидуалното благосъстояние, и към дългосрочната конкуренция, двигателят на развитието трябва задължително да се постави на основата на предлагането, и по-специално по отношение наличието на производствените фактори (труд, капитал, предприемачество), и при абсолютните и сравнителните предимства на местните фирми, които определят производствения капацитет на района и позицията му на световния пазар.

И накрая, очевидно е, че тези, които имат за цел да анализират развитието и растежа трябва задължително да приемат динамичната гледна точка насочена към заетостта, доходът на глава от населението и индивидуалното благосъстояни, или към конкурентоспособността.

Сравнително малко съвременни модели предполагат, че ефектите на развитие са валидни само за периода, през който са възникнали. Наблюдаването на един период дава възможност да се използват статични или сравнителни статични модели, при които промените в стойностите на променливите, в един период, идват независимо от променливата „време”. Напоследък, се използват динамични, първоначално линейни, модели, които позволяват анализ на това как се променят условията за равновесие във времето. В този случай, се обръща вече не толкова внимание на условията за статично равновесие, определени от нивото на дадена променлива. По-скоро целта е да се идентифицират постоянните условия за равновесие, при които темпа на растеж на променливата, остава постоянен във времето. Стабилно или нестабилно динамично равновесие може да се идентифицира според това дали системата е в състояние да се върне в равновесие, когато тя се отклони от равновесния темп на растежа, или пък се е отклонила от него за постоянно. Съвсем съвременно е изследването на регионалното развитие с нелинейни динамични модели, които дават, множествено, стабилно или нестабилно, колебаещо се и дори „хаотично” равновесие. Така дихотомният модел ковергенция-дивергенция започва да отстъпва своето място на нови концепции и теории.

9.2. Концепции за пространството

Друг важен елемент за разбиране на теориите и модели, предлагани в литературата е доста различната представа за пространство, която те използват, защото тя играе решаваща роля при разкриване на факторите за растежа.

Теориите за регионално развитие всъщност са теории за икономическия растеж, които искат да обяснят тенденции в доходите и заетостта в краткосрочен, средносрочен и дългосрочен период. За да реализират това, те изоставят идеята за физико-метричното пространство, възприета от локализационната теория и го заменя с понятието „еднородно-абстрактно пространство” – пространство, при което условията на предлагането (факторна осигуреност, секторна и производствена структура) и условията на търсенето (консуматорски вкусове и предпочитания) са идентични навсякъде в региона. Такъв е случаят при неокласическите теории за регионално развитие, експортно базираната теория и теорията за естествената факторна осигуреност, всички които (с това определение за пространството) умишлено пренебрегват всяко икономическо разнообразие в рамките на един регион. Те приемат еднородна територия, в която производствените процеси нямат кумулативни и синергични ефекти, и в които не се приемат агломерационните икономии, които играят такава важна роля в локализационните теории.

Пространство от този вид дава възможност на местния растеж да се тълкува като се използват макроикономически модели, адаптирани към специфичните особености на местно ниво. Всъщност, при предположението, че пространството е еднородно-абстрактно, в което икономическите променливи приемат едни и същи стойности в целия регион (предствен като точка в пространството), възможно е да се стилизира икономическото поведение на региона в агрерирани макроикономически модели и теории. Анализаторът по този начин може да прогнозира развитието на икономиката на базата на взаимодействието между някои променливи (например внос или консумация, или отношение капитал/резултат). Тези теории са теории за регионалното развитие, които се стремят да тълкуват тенденцията при избор на синтетичен показател за развитие (като дохода), пропускайки качествените измерители, но те имат предимството, че дават възможност за аналитично моделиране на пътя на развитие.

Тази концепция за пространството е възприета от първите теории за регионалния растеж. Тези теории са улеснени в задачата си да тълкуват пътищата за местно развитие чрез вече добре разработени икономически подходи, въпреки че те трябва да се адаптират към специфичните интерпретативни нужди. Неокласическата теория на регионалното развитие, моделът на Harrod-Domar, и теорията за факторната осигуреност произлизат всъщност от макроикономиката, неокласическата икономика, икономиката на развитието и икономиката на международната търговия. Тези теории разглеждат икономическия растеж като движен от икономически различия между регионите и от междурегионалните отношения, генерирани от тях: слабите региони със слаба факторна осигуреност, ниската производителност на ресурсите и ограниченият производствен капацитет се съчетават с региони с висока осигуреност с капитал, технологии и ноу-хау.

Второто тълкуване на пространството се представя с понятието „диверсифицирано-релационно” пространство. За разлика от предходното тълкуване, това приема съществуването на значителни противоположности в географското пространство, както и на особености в отношенията между хората, обществото, и територията, на която се реализира самото развитие. Тази концепция за пространството позволява и изисква анализът да премине от макроикономически и макро-териториален подход към микротериториален и микро-поведенчески подход. Затова тези теории могат да бъдат определени като теории за развитие, които търсят не толкова да обяснят темпа на агрегирания растеж на дохода или продукцията, а да идентифицират всички елементи – материални и нематериални, екзогенни и ендогенни, които характеризират процеса на развитие. Теорията за „полюси на растежа”, анализира ролята на мултинационалните компании в местното развитие и проучва разпространението на иновациите в пространството, и идентифицира причините (екзогенни) за териториалните противоположности, от които зависи развитието. Акцентът, поставен върху ролята на местните отношения в развитието обяснява защо тези теории разглеждат диверсифицираното пространството и като „релационно”. Тези отношения са локални input—output връзки между една водеща фирма и други местни фирми, между голяма мултинационална компания и местната инустриална системи, между новатори (външни за региона) и местните участници.

Това тълкуване на пространството се изразява най-убедително от теориите за производствено-специализираните райони или „региони на знанието”, които търсят ендогенни фактори за развитие. Тези теории твърдят, че кумулативните процеси на развитие произтичат от самата концентрация на дейности в пространството.

Според тези теории, самата териториална концентрация генерира развитие и нарастваща възвращаемост, която (под формата на агломерационни икономии) прави процеса на растеж самонарстващ и води до положителен цикъл на развитие. Въпреки това, развитието е селективно: то се наблюдава само в райони, в които териториалната концентрация на производството оказва положителен ефект върху параметрите на ефективността на производствените процеси. Пространството по този начин става независим икономически ресурс и фактор на производството. Той създава статични и динамични предимства за фирмите, разположени в него, и значимо детерминира конкурентоспособността на местните производствени системи.

Тъй като теориите за ендогенно развитие са основно свързани със създадени външни ефекти, локализация и стопанска структура на районите, можем да кажем, че те представляват „ядро” на регионалната икономика – центъра на дисциплината, защото имено тук локализационната теория и теорията за развитие най-тясно се преплитат и застъпват. Тези теории изключват конкурентното развитие (възприето от някои неокласически теории през 1960-те), което е изведено от простото регионалното разпределение на агрегираните темпове на растеж. Тези теории възприемат понятието генеративно развитие, където националният растеж е сумата от темповете на растеж на отделните региони.

Най-новите теории разглеждат пространството като диверсифицирано-стилизирано поради това, че възприема идеята за генериране на развитие чрез „полярности”. Тези противоположности нямат териториално измерение, тъй като те са стилизирани в прости точки в пространството. Тази концепция е въприета от теориите на „новата икономическа география” и теориите за ендогенния растежа, което им дава възможност за изграждане на икономически модел, който включва синергичните и кумулативни процеси на обратна връзка, които възникват в пространството. Тъй като полярностите са точкови, те могат да бъдат обработени чрез традиционните макроикономически модели (всъщност, те отново се превръщат в модели за регионален растеж), макар че икономическият растеж е селективен и кумулативен, поради наличието на нарастваща възвръщаемост, което стилизира предимствата на концентрираната локализация.

Тази нова концепция за пространство отчасти решава проблема, от който теориите за регионално развитие винаги са страдали: неспособността им за разработване на формални модели, които да съчетават специфичните териториални характеристики, като външни ефекти и агломерационни икономии, със макроикономическите закони и процеси на растеж. Все пак трябва да се отбележи, че приемането на стилизирано, вместо на релационно, пространство лишава полярностите от модели на териториално измерение, които отдават на пространството (чрез взаимодействие, сътрудничество, релационност и колективно обучение) активна роля в процеса на растеж. Въвеждането на агломерационни предимства в стилизирана форма, чрез нарастваща възвръщаемост, премахва териториалното измерение. По този начин тези теории се лишават от един аспект с голямо значение за регионалистите – пространството като териториално дефинирано и като система от локализирани технологични външни ефекти, или съвкупност от фактори, материални и нематериални, които по силата на близкото разположение и намаляване на транзакционните разходи въздействат върху производителността на фирмите и тяхната иновативност. Намиране на начин за включване на териториалното измерение в теории, които могат да обединят физико-метричното, еднородно-абстрактното и диверсифицираното пространство е предизвикателство, пред което са изправени икономистите-регионалисти.

Преди да бъдат описани ранните теории за регионално развитие, трябва да се направи преглед на теории, които идентифицират производствената (отраслова) структура и географското разположение като предварително условие за местно развитие. Това са теориите, които се стремят да определят материалните и нематериални елементи, необходими за започване на процеса на растеж.

Те разглеждат пространството като едннородно, но не абстрактно (тук става дума за теорията за етапите на развитие и за теорията, която свързва фазите на развитие с равнището на регионалните различия). Чрез идентифициране на икономическите и социални характеристики на пътя на развитие, те свсъщност се занимават с едно реално, а не с абстрактно пространство, въпреки че приемат територията както вътрешно еднородна.

Тези теории са интересни заради тяхната простота, както и за техния поглед в дългосрочна перспектива. Те съдържат в начална форма факторите на развитието – местната производствена специализация, транспортната инфраструктура, капитала, модерните услуги, местоположение в близост до големите пазари, които по-късните теории ще разширят и усложнят.

Тези теории са в тясна връзка с теориите за изостаналостта (например теорията за етапите на развитие) и дотолкова доколкото те имат същата теоретична рамка, те имат същите силни и слаби страни.

9.3. Теорията за етапите на развитие

Една от най-ранните теории за развитието, приложима за територии от всякакъв мащаб (национална, регионална, местна икономика) е теорията за етапите на развитието. Това е най-ранният опит на теоретиците в областта на локализацията да комбинират анализ на локализационните модели на фирмите с тълкуването на въздействието на локализационния избор върху развитието.

Тази теория обяснява регионалното развитие като естествена последователност от етапи, всеки характеризиращ се с нарастваща производителността на производствените фактори и увеличаване на съотношението капитал/труд, което води все по-високи нива на благосъстоянието на глава от населението.

Теорията определя следната последователност от етапи на развитие:

1. автаркия, когато местната икономическа система е самозадоволяваща се по отношение на продоволоственото стопанство: всичко, което е произведено на местно ниво се използва (и произвежда в достатъчно количество) за местна консумация;

2. специализация, когато със създаването на транспортната инфраструктура става възможна търговията със селскостопански стоки и местното стопанство започва да се специализира в определени стоки от първа необходимост;

3. трансформация на местното стопанство от земеделие към индустрия, като резултат от стартиране на промишлени дейности, тясно свързани с обработката на първични стоки (от селскостопанската и минно-добивна дейност), както и с нуждите на нарастващото население (строителство). Тези промишлени дейности често се развиват на основата на знания и опит извън съответния район;

4. диверсификация на промишлената дейност, поради нарастващото търсене на продукти за междинно потребление, растежът на доходите, и произтичащата от това поява на нови сектори, обслужващи потребителските нужди на все по-голямо и все по-многообразно, и диверсифицирано население;

5. развитие сектора на услугите – разширяване на третичните дейности в отговор на това, което се превръща в напреднала промишлена стопанска система.

Тази проста теория обхваща редица важни характеристики на процеса на развитие. Първо, той осветлява производствената специализация, която (в съответствие със стандартната концепция на Adam Smith за разделението на труда) е източник на по-голяма производителност на труда. Нарастване на производителността произтичат от това, което е наречено „методи на въртележката” – все повече непреки производствени процеси, разделени вертикално на специализирани фази, цикли и процеси, които дават възможност за опростяване и механизация на всяка производствена фаза. В резултат на дебата в рамките на теорията за развитието относно слабо развитите страни, тази теория също подчертава значението за развитието и едновременен ръст на различните сектори и инфраструктури в процес на „балансирано развитие”. Последното има редица предимства и външни ефекти разглеждани като основни източници на нарастващата възвръщаемост на териториално равнище и като двигател на местното развитие. Най-значимите от тях са следните:

външни ефекти, произтичащи от зависимостите между секторите, които чрез input—output връзките осигуряват развитието на местната икономика като цяло, ако има първоначален импулс на растежа в един отделен сектор;

външни ефекти, произтичащи от зависимостта между търсенето и предлагането, които генерират кумулативни процесите на развитие на базата на растеж на предлагането в съответствие с предпочитанията на местните потребители;

външни ефекти, произтичащи от инвестиции в различни инфраструктурни обекти за интегрирани проекти, подбрани въз основа на инфраструктурните нужди на местното търсене, независимо дали това се планира или е само потенциал. Инвестициите в транспортната инфраструктура са от особено значение, защото разширяването на пазара контролиран от местни фирми зависи от тях.

Според тази теория, недостатъчното развитие е принудително перзистиране на един район в една от фазите на развитието. Причините за това са вътрешни и външни за района. Вътрешните са свързани с липсата на източници на нарастващата възвръщаемост на териториално ниво. Ако една местна икономика не разполага с достатъчно спестявания да инвестира в капиталови структури или инфраструктури, или ако пазарът е твърде малък, нивото на производителността ще остане изключително ниско и ще подхрани един порочен кръг на изостаналост – ограничено разрастване на пазара, ниско ниво на спестяване и ниско потребление, намалени запаси от капитал в икономиката, и ниски доходи (фигура 9.1). Освен недостатъчна критична маса на търсене, спестявания и инфраструктура, има различни външни ограничения, които също имат своята роля. Ако регионът принадлежи на система от по-развити региони, вероятно е появата на взаимодействия търсене/предлагане или секторни взаимодействия (стимулирани от вътрешното търсене за сравнително модерни продукти) външни за региона. Потоците към по-развитите региони може да бъдат толкова силни, че да се ограничат локалните ефекти от разрастване на търсенето – риск, който други теории за регионалното развитие разглеждат внимателно.

Защитниците на „балансирано развитие” съответно предполагат, че в началните фази на рзвитие политиките за развитие трябва да насочат публичните инвестиции в няколко големи и диверсифицирани сектори важно значение на местно ниво (силни сектори). Целта е двойна: а) да се сведе до минимум изтичането към развитите райони и (б) за допълване на недостатъчното спестяване типично за изостанали икономики. Когато развитието на силните сектори е свързано с изразходване на частни ресурси, делът на публичните инвестиции могат да бъдат насочени към други сектори.

Фигура 9.1 Цикъл на развитието

Теорията посочва редица важни характеристики на процеса на развитие: ролята на инфраструктурите и тяхното развитие, особено по отношение на търсенето, ролята на производствената специализация на основата на нарастващата възвръщаемост на факторната производителност, както и значението на транспорта за увеличаване размера на пазара и производството. Въпреки това е доста трудно да се приеме идеята, че развитието се движи през идентични етапи във всички региони, когато те се характеризират с различни икономически, социални и исторически условия, и от друга страна, когато те се характеризират с различни икономически, социални и исторически условия; и още повече, когато те са вградени в много различни икономически условия. В светлината на тези съображения, ще видим как икономистът Douglass North (снимка) отхвърля идеята за естествен процес на развитие и разработва своята теория, основана на експорта, осигурявайки по-убедително обяснение за развитието на Западните Американски региони през 50-те години на 20-ти век.

В средата на 60-те години на 20-ти век, J. G. Williamson повтори идеята, че развитието протича през етапи и анализира как регионалните различия се развиват в рамките на една страна.

Тезата на Williamson, с която други икономисти също се съгласяват е, че развитието в своите ранни етапи се концентрира в централната част на страната. Едва след това се разпространява към по-периферните райони и към по-слабите сектори. Последицата от това развитие „на две скорости” е, че регионалните различия се задълбочават в ранните етапи на икономическо развитие на страната, а след това се стесняват, когато националният доход достигне определено ниво. Затова се наблюдава обърната U-образна крива (фигура 9.2).

Причините за нарастващата разлика между силните и слабите региони в ранните етапи са свързани със следните добре познати ефекти на „изтласкване”, които благоприятстват повече силната икономика в сравнение със слабата:

• емиграцията на квалифицирана работна ръка от слабите места към силните;

• капиталови потоци към по-богатите региони, към които са привлечени от по-голямото търсене, от наличието на инфраструктура, услуги и потенциален пазар, както и от по-добри условия на средата за предприятията;

• разпределение на по-голям дял публични инвестиции за силните райони, в отговор на реално или потенциално търсене;

• ограничена междурегионална търговия с ресурси, така че в ранните етапи, богатият район не упражнява ефекта на издърпване върху бедния.

С течение на времето тези процеси изострят регионалните различия в страната и механизми действащи в обратна посока започнат да действат, като например:

• създаването на нови работни места в по-слабо развитите райони, в резултат на което емиграция намалява или дори престава;

• намаляване привлекателността на по-напредналите райони, поради насищането на пазарите и физическа пренатовареност, твърде високите разходи за земята и
неизбежен спад в средната норма на печалбата;

• ръст на публичните инвестиции в слаби райони, които имат двоен ефект: зараждане на местна производствена система, която изисква големи инвестиции в социален капитал и нарастване на частните инвестиции в силните райони;

• поява на ефекта на „изтегляне”, упражняван от силния район върху слабия.

Въпреки, че емпиричните данни потвърждават, че регионалните различия нарастват в ранните фази на развитие на дадена страна, това не потвърждава хипотезата, че разликите в растежа впоследствие намаляват. Така теорията изглежда прекалено оптимистична при тълкуването на различията в резултат на естествен, детерминистичен и всеобщ закон. Технологичният напредък, социалните промени, както и развитието на познанието са все фактори, които може да дадат на развитите региони по-голям капацитет за привличане на капитали и работна ръка от по-слабите региони, както и за получаване на публични инвестиции в съвременен социален капитал и напреднали инфраструктури (напр. летищни центрове, високоскоростни влакове). Вследствие на това, в развитите региони, границата на намаляващата възвръщаемост на инвестициите се достига при по-високи нива на дохода. В графична форма това означава, че U-образна крива на регионалните различия се движи надясно и нагоре, както на фигура 9.2, така че, при определено ниво на доходите Y’, страната може да се окаже с по-високо ниво на регионалните различия – E' вместо E''.

Възможно е също, развитието в слаби региони да се реализира на базата на „традиционните” производства, които не изискват иновативни производствени процеси, а стандартни технологии, както се подразбира от теорията за жизнения цикъл на Vernon. Следователно, разликата между регионите-лидери и тези, които ги следват могат да се задържат в качествено, а не количествено отношение.

9.4. Производствена структура и регионален растеж: shift-share анализ

Теорията за етапите на развитие дават важна констатации, които анализаторите преповторят и задълбочават в края на 1950-те години: секторната структура на един регион обяснява темпа на растеж. С ниските нива на факторна производителност и ниски съотношения капитал/труд, се отличават най-вече селскостопански райони, като същевременно промишлено развитите региони, от друга страна, имат рекордно висока факторна продуктивност и високи темпове на развитие. Въпреки това, когато отрасловата структура на региона се приема за основен фактор за икономическия растеж, някои от опростените елементи в горната логика трябва да бъдат отстранени. Тълкуване на темповете на растеж на региона единствено по отношение на отрасловата структура обобщена в само три секторни макро-категории (селско стопанство, индустрия и услуги) – както в теорията за етапите на развитие – води до хипотезата, че всеки сектор в рамките на една макро-категория има една и съща производителност, която не се променя в зависимост от районите, в които този сектор е формиран. Очевидно е, че двете хипотези са малко нереалистични. Секторите, в рамките на определена макро-категория, имат много различна производителност. Например, в категорията „Промишленост”, има различен капиталов интензитет (отношения капитал/труд), което отличава тежката промишленост (химическа фармацевтична) от леката промишленост (текстилна, шивашка, хранителна). Очевидно е, че един сектор, разположен в два района, които се различават по своята инфраструктура, качеството на производствените фактори, и технологичното знание ще постигне различни нива на производителност.

В края на 50-те години на 20-ти век тези съображения предизвикат група икономисти да разработят по-комбиниран анализ на връзката между производствената структура и регионалния растеж. Това е в основата на добре познатия статистически метод за определяне на относителния темп на растеж на региона известни като „анализ на изместване на относителния дял”. Основната идея на тази теория е, че регионалният темп на растеж се влияе от три фактора: структура на производството, производителност на секторите, и динамиката на търсенето и на потребителските предпочитания.

При предположенията, че едни и същи сектори имат една и съща производителност независимо от тяхното местоположение, и че регионът има отрасловата структура, като тази на страната като цяло, темпът на растеж на региона трябва да бъде равен на този на страната. Въпреки това, темпът на регионалния растеж често се различава от стойността, която се предполага, че съответства на тази на страната. Формално представено, той е равен на:

 (9.1)

където y е темпът на растеж на дохода, r – регионът, s е разликата между националния и регионален темп на растеж. Звездичката на променливата y означава темпа на растеж, който трябва да достигне региона, ако е същия както на страната като цяло. Разликата между националния и регионалния темп на растеж, наречен изместване (s) може да зависи от два ефекта:

1) ефект на състава (композиционен ефект, ефект на относителния дял) характерен за регионалната отраслова структура (микс ефект) и произтичащ от присъствието в региона на сектори с по-силна динамика на национално ниво поради нарастващото търсене в тези сектори. Този ефект може да бъде измерен така:

(9.2)

където Е представлява анализираната секторна променлива (заетост или добавена стойност), i обозначава сектора, а n и r съответно означава страната и региона. Членът в скоби измерва разликата, (за период от 0 до 1), между национално ниво на нарастване на заетостта в сектор i и средното за страната увеличение на заетостта. Това се умножава по относителната тежест на този сектор в местната икономика.

2) вторият ефект е конкурентния ефект (диференциален ефект) на отрасловата структура на региона („DIF ефект”), който произтича от капацитета на регионалното стопанство да развие всеки от своите сектори в по-голяма средна степен от тези, постигнати от съответните национални сектори. „DIF ефектът” може да се изчисли, както следва:

 (9.3)

В този случай членът в скобите измерва увеличаване на сектора i на регионално ниво в сравнение с увеличението в същия сектор на национално равнище. Както и в случая на „MIX ефекта”, увеличението се умножава по относителната тежест на сектора в местната икономика.

Когато се прилага при дезагрегирано секторно ниво в региона, анализът „shift-share” подчертава аспектите, които теорията за етапите на развитие опростенчески игнорира: от една страна, различната производителност на един и същ сектор в различни райони (измерена с DIF), а от друга страна, приносът на всеки сектор за различията в регионалния растеж. Силата на този подход е възможността да разграничи структурните фактори (MIX ефект) и краткосрочните фактори (DIF ефекта), за различията в регионалния растеж, и да се определят тези, които движат регионалното развитие: от една страна елементите свързани с търсенето отчетени с MIX ефекта, и от друга страна, елементите на местната конкурентоспособност, свързани с предлагането измерени с помощта на DIF ефекта.

Можем да илюстрираме по-горе направения анализ с помощта на фигура 9.3., където националния темп на нарастване на заетостта (макар че и други променливи, като добавена стойност, може да се използват) се нанася на абцисата (X), а регионалният на ординатата (Y). Всеки сектор е представен от точка представяща неговия растеж на национално и регионално равнище. Освен това, като се посочват средния национален и регионален темп на растеж на графиката, и като се начертае 45 градусова линия от началото на координатната система (където темпът на регионалният растеж е равен на националния), можем да маркираме различни области, представляващи различни условия за развитие.

Условия за развитие благоприятни за региона са представени от голям брой сектори, разположена над 45 градусовата линия (зони А, D и Е): това представлява капацитет за местно развитие над национален капацитет, и затова е с благоприятен DIF ефект. В този случай тенденцията се дължи на конкурентоспособността на местните сектори. Положителни условия за растеж са представени от голям брой сектори, в дясно от линията, представляваща средния национален темп на растеж на секторите (зони А, Б и С): това са секторите, които постигат растежни темпове над средните за страната. Специализация на региона в тези сектори означава местно развитие движено от нарастващо търсене в национален мащаб: това е свързано с благоприятен MIX ефект. Условията благоприятни за растежа на един регион са представени от голям брой секции заемащи зона А на графиката, където има благоприятни MIX и DIF ефект; зона В, където регионалната динамика е по-слаба, но достатъчна за поддържане на принципно високо ниво на развитие: това са сектори с темп на растеж над средното за региона. Еднакво положителни за един регион са голям брой сектори намиращи се в зони D и E, където конкурентността на местните сектори е достатъчно висока, за да компенсира „кризата” на тези сектори на национално равнище. Ограниченото национално търсене на тези стоки се компенсира от конкурентността на местните фирми, които могат да запазят и повишат техния пазарен дял. Пример са италианските индустриални зони през 70-те години на 20-ти век, като те поддържаха положителен темп на растеж, незвисимо от кризата, която удари икономиките на индустриалните държави след петролния шок. Кризисни условия за местната икономика са представени от голям брой сектори в зони F и G на фигура 9.3: това са сектори в криза на национално ниво и които имат още по-нисък темп на развитие на местно ниво. Индикатор за криза е също наличие на голям брой сектори в зона С, където националният темп на растеж не е достатъчен, за да компенсира ограничената конкурентност на местните сектори.

Полезността на графиката при отразяване на резултатите при анализа „shift-share” се демонстрира чрез фигура 9.4. Тя показва такъв анализ приложен за три различни географски района. Веднага може да се види разликата в конкурентността проследена за периода 1995-2001 за Виена (Австрия), Прованс (Франция) и Южен Йоркшир (Великобритания). Виена и Южен Йоркшир показват ясно неблагоприятния DIF ефект в редица сектори; Прованс има голям брой сектори с темп на растеж на местно ниво по-висок от този на национално ниво (фигура 9.4.a,b,c)

Ограниченията на този метод са добре известни. Резултатите са силно чувствителни към степента на секторната категоризация, използвана в анализа, както и към метода, използван за изчисляване на тежестта на региона по отношение на страната. Освен това методът е чисто дескриптивен: той не може да обясни относителното производство на регионите. Неговото прилагане само позволява анализ на условията за растеж на регионите, но не може да се използва за обяснение на причините за пътя на тяхното развитие. Идентифициране на факторите, определящи растежа е основната цел на всички теории на регионалното развитие.

9.5. Подход център-периферия

Строго географски по характер, подходът „център-периферищ” се отнася до разстоянието от центъра на икономически дейности, като причина за забавено развитие. Подходът произлиза от теорията на потенциала за развитие през 1950 г. на Walter Isard както и от анализа на H. Giersch на барицентричното местоположението на основните европейски региони, който впоследствие беше повторен от J. Friedmann в неговата теория за изостаналостта.

Този подход просто сочи, че географският център сам по себе си е фактор за насърчаване на развитието, докато периферното местоположение го затруднява. Достъпът до информация, технологичното знание, пазарите на стоки и пазарите на производствени фактори са необходими условие за растежа на местния пазар, а периферното местоположение – определено като разстоянието от хипотетичния икономически център (или „ядро”) – предполага по-високи транспортни разходи за крайни продукти, суровини, междинни стоки, по-големи разходи за придобиване на информация, закъснения при въвеждане на иновации. Всички тези фактори възпрепятстват нарастването на дохода и конкурентоспособността.

Този модел работи много добре за Европа, където се е формирал силен, развит и индустриален център с течение на времето, контрастиращ с по-периферни, по-малко динамични и по-изостанали райони. В Средиземноморския регион винаги са отчитани по-ниски нива на развитие, отколкото в централните региони. Въпреки това, не винаги географският център на страната е също така и нейния икономически център. САЩ е с по-слабо развит „център”, а периферните географски региони, разположени по крайбрежието представят основните икономически дейности на страната, области на развитие и благосъстояние.

В този раздел беше направен преглед на втората широка област на анализа, извършван от регионалната икономика: регионалния растеж и развитие. Тя показа най-общо разликата между теориите за растежа и теориите за развитието, като първите съответно обясняват тенденциите в един показател (основно доходите на глава от населението в региона), а вторият вид – анализират тенденциите в материалните и нематериални аспекти на развитието. Важно за разбирането на теориите и моделите на регионалната икономика е концепцията за пространство. То се различава значително, варирайки от еднородно-абстрактно пространство (което представлява географско-административното разбиране за пространството), диверсифицирано-релационно пространство (където териториалните фактори определят местното развитие), и диверсифицирано-стилизирано пространство. Последната концепция предполага полярности генериращи развитие и поради това съществуване на икономии от агломерацията и нарастваща възвръщаемост на растежа процеси, но премахва пространственото измерение от тези полярности. Така се дава възможност на пространството да се включи в макроикономически модели за растежа, но отнема на пространството активната роля в обяснение на развитието.