ТЕМА №10: ТЪРСЕНЕ И РЕГИОНАЛЕН ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ

 

Наличието на основни производствени фактори и условия, ориентирането на производствената структура към сектори с по-голяма добавена стойност, достъп до централни пазари са все фактори, които определят дали даден регион ще стъпи на пътя на икономическия растеж.

Настоящата тема започва с преглед на теориите, които през 50-те и 60-те година на 20-ти век (когато регионалната икономика е все още млад клон на икономиката) изследват икономическите фактори за развитието и механизмите, които позволяват на една стопанска система да расте и да постига по-високи резултати, по-високи нива на доходите на глава от населението, по-ниски нива на безработица и по-високи нива на благосъстояние. Ще видим, че тези модели тълкуват развитието като използват синтетичен показател – растеж на производството на региона или на дохода на глава от населението. Въпреки че този подход има предимството да използва аналитичното моделиране на пътя на растеж, той изисква приемане на пространството като еднородно-абстрактно, в което факторите на предлагането (естествена ресурсна осигуреност, секторна и производствена структура) и факторите на търсенето, (потребителски вкусове и предпочитания) са идентични навсякъде и могат да бъдат изразени с вектора на агрегирани социално-икономически и демографски характеристики.

10.1. Връзката икономически растежа и пазарно търсене

Има много фактори, които могат да отключат процес на растеж: увеличено търсене на местно произведени стоки; по-голям местен производствен капацитет; по-богата естествена осигуреност (количествена и качествена) с местни ресурси и производствените фактори; по-голям размер на спестяванията за инвестиции в инфраструктура и технологии, предназначени за повишаване на ефективността на производствените процеси.

Тук започваме се разгледеждане на теории и модели, които представят растежа като резултат на голямо търсене на местно произведени стоки и които приемат кейнсианската идея, че развитието се състои от растеж на производството, доходите и заетостта. Според този подход, по-голямото търсене на местно произведено благо не ограничава положителния ефект единствено върху заетостта и доходите на заетите в сектора произвеждащ тази стока. Поради взаимозависимостта между производството и потреблението, по-голямото търсене води до повишаване на заетостта и доходите в дейностите по веригата на развиващия се сектор и в сферата на услугите, предлагани на местното население като цяло. Следователно, увеличеното търсене на местно благо води до по-високи доходи и заетост в целия регион.

Тези модели приемат търсенето като двигател на растежа – хипотеза съвсем приемлива за регионалното стопанство. Регионите са всъщност малки географски единици, където рядко се случва всички необходими стоки да са местно производство, а също тези стоки, които се произвеждат често превишават местното търсене и се търгуват както на вътрешния така и на международните пазари. Например, броят на автомобили, произведени в Торино или Детройт е прекомерно голям за нуждите само на жителите на тези градове.

Търсенето е често външно в тези модели и се дължи на интереса към местното благо проявен на междунаросните пазари. Следователно, растежът на един регион зависи от степента, в която неговата производствена структура е специализирана в стоки, търсени от потребителите в световен мащаб. Има много местни производства в света, чиито продукти се славят с известност и широко приемане на световния пазар: текстилът от Прато (близо до Флоренция, Италия), изделията от стъкло на остров Мурано (до Венеция, Италия)[1], автомобилите на Торино, Детройт или Мюнхен, на маслиновото масло на гръцките и италиански региони, вината от райони във Франция и Италия. Разширяване на търсенето на стоки, произведени в тези райони определя дали цялата територия ще расте. Според експортно ориентирания модел (най-известния в тази група теории) увеличаване износа на една стока генерира по-голямо местно производство, с положителен ефект върху доходите и заетостта на местно ниво и (чрез взаимозависимостта на производството и консумацията) върху заетостта и доходи от дейности, нагоре и надолу по веригата на тази стока.

Разглеждане на икономическия растеж на основата на нарастващото търсенето има своето отражение и специфично приложение.

Първо, този подход може да разглежда икономическия растеж в краткосрочен период, защото имплицитно приема конкурентоспособност на настоящото производство и икономическата система, което е валидно само за краткосрочен период.

Второ, икономическият растеж се свързва с преследване на по-високо равнище на заетост и доход. Не се разглеждат индивидуалното благополучие или конкурентоспособността на местната производствена ситема. Това е един проблем за анализа насочен върху компонентите на търсенето, защото предполага съществуването на неизползван капацитет (капитал) и големи резерви на труда, на които системата може да стъпи за удовлетворяване на увеличаващото се търсене, а конкурентоспособността на местното стопанство се приема за даденост. Все пак този резерв може да се използва и да доведе со илономически растеж само за кратък период от време. Ако вземем примера с автомобилната индустрия на Детройт (или Торино) – местните приходи и заетостта зависят от световното търсенето на автомобили. Затова в краткосрочен период, можем да предположим, че чрез производственият капацитет на Детройт или Торино ще бъде задоволено нарастващото търсене. Но в дългосрочен период развитието на региона ще зависи от способността на автомобилната промишленост да поддържа своята позиция на световния пазар, и да се конкурира на базата на качеството и иновативността на своите продукти. Тези елементи обаче напълно отсъстват от кейнсианските модели на търсене.

Като се има предвид приемането за наличен резерв от капиталови и трудови ресурси при постигане на икономически растеж, кейнсианската теория трябва да се използва с повишено внимание, когато става въпрос за тълкуването на един дългосрочен период, и особено при разработване на мерки за подкрепа на местното дългосрочно развитие. Когато тези теории се прилагат към проблема на високата безработица при съществуване на определен производствен капацитет, има две основания за тяхното прилагане – простота и строгостта на тяхната икономическа логика, а също лекотата, с която те могат да се прилагат за конкретните ситуации. Ще видим, че когато кейнсианската теория смени краткосрочната перспектива и приеме дългосрочен аспект на анализа, по примера на модела Harrod-Domar, тя може да избегне стриктното придържане към търсенето и да даде превес на елементите на предлагането (наличието на спестявания и капитал) при тълкуване на процеса на икономически растеж. Поради всички тези причини, кейнсианските теории заслужават специално внимание в регионалната икономика.

Макроикономически условия за междурегионални връзки

Механизмите, по които междурегионалните връзки определят равнището на продукта (БВП), дохода (БРазполагаем доход) и формиране/увеличаване на капитала включват много различни макроикономически условия. Положителен баланс от текущата и капиталовата сметка (баланс, който благоприятства местното развитие) може да е резултат от различни обстоятелства:

а) Голям обем износ, поради голяма конкурентност на производствената система, която има възможност да финансира внос, който е необходим за региона. Тази ситуация предполага позитивни макроикономически условия в региона – една конкурентна производствена система е сигнал, че съществува реално високо ново на производство, заетост и доходи;

б) големи публични трансфери (които са включени в текущата сметка като нетни текущи трансфери), които генерират повишаване на дохода, но не и на местното производство (БВП). В този случай, растежът се финансира от други региони, доходът не отразява реалния местен производствен капацитет, така регионът има „живот над възможностите си”. Ако потоците на външното финансиране спрат, в резултат на политическо решение или поради национална икономическа криза, местният растеж може да спре и да няма шанс за бързо възстановяване. Макроикономическите условия, които съпътстват този път на развитие е вероятно да ограничат конкурентоспособността на региона, поради безработица и стагнация;

(в) Междурегионално движението на капитали към региона за закупуване на активи като земя и сгради, което води до нарастване на регионалното богатство в ликвидна форма и може да предизвика по-големи разходи за потребление. Въпреки това, в този случай, макроикономическото счетоводно равновесие може да крие състоянието на безработицата и стагнация;

(г) Междурегионално движения на капитали към региона за преки инвестиции в региона, с положително въздействие върху БВП, поради по-големите реални инвестиции стимулиращи заетостта и реалния производствения капацитет на региона. Малко е вероятно положителният баланс, постигнат по този начин да скрие безработица, особено в дългосрочен план;

(д) Движение на капитали към региона от краткосрочен финансов характер (бизнес кредити), които водят до увеличаване на обемите на вноса. Макроикономическите условия, скрити зад тези счетоводна процеси са по-неясни.

В теориите, които ще разгледаме, ще видим как тези условия намират място в моделите за икономически растеж. Първата теория – основана на износа – твърди, че растежът зависи съществено от конкурентоспособността на местната система за производство (случй (а) от горепосочените) – увеличаване на износа повишава равнището на доходите и заетост. Harrod и Domar разработват модел, който подчертава значението на притока на спестявания и капитал за растеж на доходите и заетостта, логиката на този модел съответства на случаи (в) (г) и (д). Представеният след това закон на Thirlwall предупреждава, че развитието може да бъде възпрепятствано от отрицателния търговски баланс, ако износът е единствено средство за финансиране на вноса, т.е., ако единственият случай е (а) .

10.2. Район-износител – експортно-ориентиран модел. Модел на Homer Hoyt

Експортно-ориентираният модел е най-известната сред теориите разработени, за да се определят ролята на търсенето за растежа и развитието. Основната идея на този модел, във всичките му версии е, че докато големите икономически системи, като например големите страни, могат да разчитат на собствени вътрешни сили за развитие, по-малките икономически системи (райони или населени места, много от тях специализирани) не могат да разчитат единствено на ендогенния капацитет за развитие – техният икономически растеж е тясно обвързан с фактори, външни за локалната система. Интересно е началото и произхода на експортно-ориентирания модел – през 1930 г. Федералната Администрация по настаняване иска от специалиста по планиране Homer Hoyt да разработи някакъв лесен метод за прогнозиране на физическото разрастване на градовете. За тази цел, Hoyt разработва първия експортно-ориентиран модел на ниво град. Той разграничава заетостта в базовия сектор (L_b) (сектора, в който районът е специализиран) от заетостта в сектора на услугите (сектор, който не е основен) (L_s) и формулира следните зависимости:

 (10.1)

Общата заетост (L_Т) е по дефиниция сумата от заетостта в двата сектора. Заетостта в базовия сектор е екзогенна (зададена) за икономическата система, докато заетостта в сектора на услугите е дял a от общата заетост. При подходящо заместване се получава:

 (10.2)

и в контекста на икономическия растеж, за един отделен период имаме:

 (10.3)

Уравнение 10.3. показва, че когато заетостта в базовия сектор нараства, общата заетост нараства надпропорционално, чиято стойност се определя от мултипликатора (1/(1-а)), което показва стойност над 1-ца.

Приемайки проста пропорционалност, f, между общата заетост и броя на местното население, можем да запишем:

 (10.4)

Като приравним уравнения 10.3 и 10.4., нарастване броя на населението (и оттук физическото разрастване на града/региона) можем да изчислим така:

 (10.5)

10.3. Експорно-ориентиран модел на Keynes (снимка)

През 1950-те – независимо едни от други, икономистите Douglass North (снимка), а после Charles Tiebout и Richard Andrews, разработват икономическа версия на модела на Hoyt. Те заместват физическите променливи в модела на Hoyt с агрегирани макроикономически показатели – доход, търсене (вътрешно и външно за региона), за да определят икономическия растеж на регионите, вместо тяхното физическо разрастване.

Икономическата версия на модела се основава на традиционния Кейнсиански модел на агрегираното търсене, където агрегираният доход или производство, Y, се равнява на компонентите на агрегираното търсене: потребление C, износ X и внос M (приемайки, че за съответния момент няма публичен сектор, G и T=0)

 (10.6)

където:

X = X with 0<c<l and O< m < l

С = cY

М = mY

Докато експортът се приема като егзогенен (зададен) фактор за модела, потреблението и вноса зависят от равнището на дохода и от съответната тенденция на потреблението, с, и вноса m

С малки замествания и някои логически стъпки, уравнение (10.6) може да бъде презаписано така:

 (10.7)

От гледна точка на темпа на растеж, уравнение 10.7. става:

 (10.8)

Това означава просто, че когато износът на един регион се увеличава, производството и доходите нарастват надпропорционално, докато пределната тенденция към харчене (c – m) e по-малка от единица – условие, гарантирано от стойностите, които c и m приемат по дефиниция.

Уравнение (10.8) е аналогично на (10.5) в предходния модел. И двете уравнения показват, че външното търсене, измервано чрез износа (представено чрез стойностите на заетост в сектора произвеждащ за продажби извън региона), създава и определя размера на местния растеж, въздействайки чрез мултиплициращ ефект върху местните доходи (в икономическия модел), и върху заетостта в базовия сектор (в модела с физически променливи).

Уравнение (10.8) показва, че по-бързо развиващи се региони са тези в състояние да поддържат експортен излишък във времето, освен ако разширяването на първоначалния износ е спряно от още по-голям обем на внос. Всъщност, по-голяма тенденция към внос сигнализира, че по-голямата част от мултипликационен ефект е извън рамките на региона.

Експортно-ориентирания модел може да бъде разширен в две направления. При първото, се разглеждат всички компоненти на агрегираното търсене по отношение на описания току що модел – частните инвестиции, публични разходи и данъчни ставки са отчетени. При този вариант на модела, възможни фактори за растеж е не само увеличаване на експорта, но и ръста на инвестициите или държавните разходи. Второто направление, възприето от теорията за междурегионалния доход, се състои от модел, построен на междурегионална основа. Износът на региона зависи от дохода създаден в други региони, при което предимството е, че връзката между ръста на местния доход и растежа на доходите в други региони може да се вземе предвид.

Ето и някои ограничения на тези модели. На първо място, те не показват, нито разработват равновесния темп на растеж. Ако даден регион разполага с ресурси и производствен капацитет, разширяването на дейността в базовия сектор (т.е. на износа в икономическия вариант на модела) генерира регионални темп на растеж без икономически или физически ограничения за развитието. Изцяло липсва някакво разглеждане на структурата на предлагането. Второ, тази теория не се занимава с процесите на конвергенция или дивергенция между региони, и следователно с относителен икономически растеж. Конвергенция е възможна единствено в случаи, когато при региони с ниски доходи има вероятност да се увеличи износа. И все пак няма нищо в модела, което да тълкува тази вероятност. И накрая, теорията не е в състояние да определи факторите, определящи растежа, тъй като тя приема растежа на износа (или увеличаването на заетостта в базовия сектор) за даденост, а не като резултат от модела.

Една ранна динамична версия на модела е разработена в края на 70-те години на 20-ти век, за да се отговори на една от основните критики срещу първоначалния модел – постоянното отношение между заетостта в сектора на услугите и общата заетост. Заетостта в сектора на услугите може лесно да се увеличи независимо от тенденцията в базовия сектор, например в резултат на автономните инвестиции в региона, или поради нарастване на дохода на глава от населението. Тази възможност е включена в един модел много подобен на този на Hoyt, където променливата „доход” замества променливата „заетост”, с цел да се проучи тенденциите във времето на темповете на растеж на променливите.

Едно проучване на американски региони показва, че темпът на растеж на регионалния доход е по-висок от този на базовия сектор, заради по-високия темп на растеж на дохода в сектора на услугите. В САЩ по-високият темп на растеж на дохода в сектора на услугите е свързано главно с публичните инвестиции (например, в строителството), с по-високата от единица доходна елстичност на търсенето на местни публични услуги и с механизми за заместване на вноса, които се създават когато местната икономическа активност нараства.

10. 4. Съвременна динамична версия на модела

През последните години се разработи една динамична версия на експортно-ориентирания модел, чиято цел е да провери стабилността на условията на равновесното решение. Като се започне с добре познатата зависимост на агрегираното търсене:

 (10.9)

и като се добави времевия лаг в зависимостта между потреблението и дохода, и между вноса и дохода, става възможно да се кажем, че потреблението и вноса в момент t се определят от дохода в момент t-1:

 (10.10)

 (10.11)

 (10.12)

Като приемем, че външното търсене на местни блага нараства експоненциално във времето с постоянен темп g > 1, динамиката на регионалния доход има тенденция показана на фигура.10.1. При първоначално ниво на дохода Y', нарастването на износа предизвиква и нарастване на дохода до Y*. Същата тенденция се наблюдава, ако регионът има първоначално ниво на доход Y".

Фигура 10.1 Динамично равновесие

Интересно е, че по същата логика, ако g < 1, доходът клони към отрицателно равнище Y**, намалявайки с постоянен темп g водейки до 0 < c — m < 1 + g. Условието за конвергенция е: тенденцията (c — m) да е по-малка от 1-ца, едно условие вече дадено в статичния модел и съобразено по дефиниция. Динамичните характеристики на този модел са доста опростени при линейна характеристика на нейните основни зависимости. Ако обаче говорим за нелинейни зависимости, възможно е да се получат експлозивни тенденции или неочаквани кризи, в зависимост от структурните промени, които настъпват в системата.

Голямата заслуга на експортно-ориентирания модел, във всичките му варианти е, че той анализира регионалното развитие от гледна точка на малката икономическа система. С помощта на чисто икономическата логика на кейнсианската макроикономика, моделът е в състояние да докаже решаващата роля на междурегионалните търговски отношения при растежа на една малка икономическа система. С оглед на трудността да се характеризир една местна икономическа система като самостоятелна икономика, износът в тези модели се разглежда като основен компонент на агрегираното търсене, а автономните инвестиции само като незначителен елемент.

Експортно-ориентираният модел също така ни напомня, че производствената специализация е ключов фактор на икономическия растеж. Ролята, която има региона в международното разделение на труда зависи от неговата способност да идентифицира специфичните производствени активи, с които може да предлага стоки на много по-широк пазар и да формира пазар отвъд границите на региона. Тази теза е силно подкрепена от теориите за развитие „отдолу нагоре”. Освен това, за периода, в който се развива тази теза, тя представлява значителен напредък в анализа на регионалното развитие. Като се има предвид начина, по който е създадена, експортно-ориентираната теория също така предупреждава за рисковете на специализираните местни икономически системи, когато международното търсене на техните продукти е изложено на пазарните флуктуации в дългосрочен период. По логиката на модела, както увеличението на търсенето на местно произведените блага е източник на развитие, така намаляването на това търсене може да е предвестник на рецесия.

Този подход към икономическия растеж, с простота на своята икономическа логика и просто приложение към реални ситуации (нуждае се от относително малък набор от данни), се ползва с успех в продължение на много години, както в регионалната, така и при урбанистичната икономика. Този успех, обаче, провокира анализаторите да игнорират присъщите ограничения на модела, които са свързани главно с териториалната природа възприета от макроикономиката за контекста на местните условия. Регионът в този модел се разглежда като вътрешно еднородно пространство, което се различава от външното пространство по отношение на производствената структура и специализация без обаче да дава обяснение за тези различия. Неговият междурегионален вариант разглежда един регион като различаващ се от останалите по тенденциите при вноса и потреблението, и по експортните възможности. Моделът е в състояние да определя, но не и да тълкува факторите на икономическия растеж. По тази причина той е много подходящ за описване на развитието на региони, исторически специализирани в определени производства и сектори или в така наречените „Рикардо стоки” (стоки, свързани с наличието на природни ресурси – например минерални залежи, специфични селскостопански продукти). Специализацията в този вид стоки не е необходимо да бъде обяснявана, но се приема за даденост. В други случаи, обаче, начинът, по който се обяснява експортната ориентация (база) като се превръща в голяма конкурентоспособност трябва да се тълкува, като се анализира структурата и динамиката на местното предлагане, което за съжаление е напълно пренебрегнато от модела.

Втората критика се отнася до висока степен на агрегиране, при което не са изготвени разграничения между производствените дейности или различни промишлени специализации. Моделът предполага, че мултиплициращите ефекти на износа върху доходите са в един и същи размер независимо от това кой сектор произвежда стоки за износ. Но това се опровергава като се има предвид, че всеки специализиращ сектор генерира мултиплициращи ефекти с по-голям или по-малък мащаб, според това дали търсенето на междинни стоки е адресирано към вътрешния производител или води до повишаване на вноса от други региони. Пионерни проучвания от Chenery в началото на 50-те години на 20-ти век използват таблица “input-output” за Северна-Южна Италия, за да се покаже, че мащабните инвестиции, направени в Южна Италия носят ползи повече за индустриализирания Север отколкото за развитието на Юга, заради пазарните ефекти при доходния мултипликатор на Южна Италия.

Освен това, моделът предполага, че няма пречка за разширяването на предлагането. Ако външното търсене нараства, системата разполага с ресурсите, с които да увеличи производствения капацитет, а именнно неизползваните производствени фактори (неизползвани или с разширяване на изполването при нулев разход). Ако това не е така, нарастване на търсенето поражда в краткосрочен план покачването на цените, а не реално разширяване на производството.

Използване на модела за прогнозиране в дългосрочен период е ограничено от предположението, че мултипликаторите са стабилни във времето. В дългосрочен период е лесно да се предвиди (по пътя на развитие), че производствената диверсификация на местната икономика ще генерира ефекти на заместване при вноса в противоречие с постоянството на мултипликатора.

В дългосрочен период е възможно и желателно регионалната специализацията да се ориентира към по-напреднали сектори с висока добавена стойност, като така се има предвид възможността по пътя на развитие регионът да прехвърля средства от западащи сектори към нововъзникващ. Ако проучването на регионалното развитие се ограничава до логиката на една постоянна специализация, може да да се пропусне един от най-интересните аспекти на динамичен анализ – структурните промени, които съпътстват развитието в един дългосрочен период.

Трябва също да се избегне пренебрегването на ролята на сектора на битовите дейности (или услуги) за икономическия растеж на региона, така растежът е зависим от динамиката на базовия сектор. Всъщност нивото и качеството на местните, финансовите, управленските, маркетинговите и технологични услуги определят в голяма степен дългосрочната производителност и конкурентоспособността на базовия сектор, особено в съвременните икономики.

10.5. Оценка на „икономическата база”

Интересът към прилагането на експортно-ориентирания модел води до разработването на различни методи, с които да се прави разлика между базовия сектор на региона от сектора на услугите, разлика лесна за теоретично определяне, но трудна да се приложи на практика. Методът, най-често предлаган за тази цел е локализационния коефициент, който разграничава двата сектора според дела на заетите в сектора на регионално ниво спрямо дела на същия сектор на национално ниво:

 (10.16)

Където i, r и п съответно обозначават сектора, региона, и страната, а Е е общата заетост (въпреки че може да представлява всяка секторно дезагрегирана променлива, която има на регионално ниво – например дохода). Ако отношението между дяловете е по-голяма от единица, излишъкът се тълкува като мярка за производство надхвърлящо местното търсене, и следователно се представя от нетния износ. При наличието на сектори-износители, сумирането на заетостта (или дохода) дава оценката за заетостта (или дохода) в базовия сектор. Използването обаче на локализационен коефициент за определяне на базовия сектор има редица недостатъци. Първо, той приема че потребителите имат едни и същи вкусове и предпочитания. Ако това не е така, излишъкът може да не означава, че производството е повече от достатъчно, за да отговори на местното търсене, а по-скоро, че структурата на местното търсене е различно от тази на страната като цяло. Второ, методът предполага, че съответната икономика е затворена система, приема, че страната не изнася, така че делът на заетостта (или прихода) в знаменател представлява само вътрешното търсене в страната. Тъй като това е нереалистично предположение, локализационният коефициент подценява базовият сектор. И накрая, ако локализационният коефициент се изчислява на базата на количеството произведена продукция, методът приема равни нива на производителност в пространството, което е още едно нереалистично предположение.

Друг метод, предложен за оценка на базовия сектор е метода „минимални изисквания”. Той започва с приемането, че най-ниският дял на заетост един сектора във всички региони е минималният дял необходим за задоволяване на нуждите на един регион, и че ако делът на заетостта в този сектор е по-голям, отколкото в други региони, това означава, че производствения капацитет е над потребностите на региона. Сумата на заетостта в сектори със заетост над минималната определя заетостта в базовия сектор. Този метод също има своите ограничения. На първо място, един регион може да има много малък дял в заетостта в сектора не защото произвежда само да задоволи собствените си нужди. но тъй като е нетен вносител в този сектор – един аспект, който прави избора на бенчмарк региона произволно. Второ, този метод изисква същите предположения за еднородността на търсенето и на производителността в пространство.

10.6. Оценка на регионалния мултипликатор на дохода

Ако приемем горепосочените недостатъци, прилагането на експортно-ориентирания модел за прогнозиране на развитието на региона изисква оценка на мултипликатора на дохода. Ранни опити в тази насока започват от идентифицирането на базовия сектор с методите, които описахме. Но има най-малко два други метода, използвани за оценка на регионалния мултипликатор. Първият от тях се състои в емпирични оценка на множител (т.е. различните пределни тенденции). Първоначално, предложен от Archibald, този метод оценява мултипликаторът чрез пряка оценка на тенденцията да се купуват благата на местно ниво. Той разглежда официалните данни за потреблението на домакинствата (по категориите на национално ниво), за да се идентифицират стоките и услугите с висока степен на вероятност да бъдат закупени на местно ниво (услуги на дребно, обществените услуги, кина, образователни услуги и т. н.). След това, той изчислява дяловете в сравнение с тези на национално ниво и агрегира общите разходи за всеки един. Повторението за определен брой години се изразява в динамичните редове на местни разходи и когато се направи регресия спрямо разполагаемия доход, се дава оценка на пределната тенденция към използване на доходите на местно равнище (c – m). След като тази стойност е известна, стойността на регионалния мултипликатор може лесно да бъде получена.

Вторият метод е бил предложен за първи път от Allen. Той изоставя идеята за директна оценка на местни разходи или на различните пределни тенденции (за потребление, за внос от други региони или от чужбина). Вместо това, приема като заместител на регионалния мултипликатор инверсията на „изтичането” на брутния вътрешен продукт на региона. Allen идентифицира четири канала на „изтичане” от мултиплициращия ефект върху приходите – спестявания, междурегионален внос, внос от чужбина, както и преки и косвени данъци. След като стойносттите има са известни, както и техните дялове от приходите, инверсията всъщност е стойността на мултипликатора.