ТЕМА №12: ТЕОРИИ ЗА ИКОНОМИЧЕСКИЯ РАСТЕЖ ОСНОВАНИ НА: СЪЩИНСКАТА АГЛОМЕРАЦИЯ; МЕСТНАТА ОБЩЕСТВЕН СРЕДА; ТЕРИТОРИАЛНИТЕ ИНОВАЦИИ

В неокласическата теория за икономическия растеж, тенденциите в регионалните различия зависят от наличността и междурегионалната мобилност на факторите на производството – капитал и труд, както и от научно-техническия прогрес. Капиталът има тенденция да се движи към региони, където работната ръка (труда) е много и е евтина, докато трудът се движи в обратна посока. Тези потоци продължават докато възвръщаемост на капитала и труда се изравнят във всеки регион.

Експортно-ориентираната теорията разделя икономическите дейности на а) основни (базови) дейности, чиято продукция е експортно ориентиране и б) дейности, чиято продукция е за вътрешно потребление. Развитието на базовите икономически сектори увеличава паричните потоци към региона, увеличава търсенето на стоки и услуги в него и предизвиква съответно увеличаване на обема на производството на другите отрасли в региона.

В тази тема ще бъдат разгледани нова група теории, всяка с акцент върху специфични аспекти на регионалния икономически растеж.

Теория за същинската агломерация

В тази втора група теории резултатът (зависимата променлива) в производствената функция зависи от концентрацията на труда и капитала, която създава външни ефекти (икономии от мащаба).

Според Perroux (1950), икономическият растеж и развитие е „избирателен, кумулативен процес, който не се проявява навсякъде по едно и също време, но се проявява в определени точки в пространството с променлива интензивност”. Това определя наличието на т.нар. „полюси на растеж”, в които се съсредоточава развитието, поради синергичните и кумулативни сили, генерирани от трайни и стабилни местни входно-изходни връзки улеснени от физическа близост.

Концептуалният скок се състои в разглеждането на пространството като система от локализирани технологични фактори – набор от материални и нематериални фактори, които, поради близостта си и по-малките транзакционни разходи, въздействат върху производителността и иновативността на предприятията.

Тези теории обясняват как локализационни предимства породени от процесите на концентрация водят до привличане на нови фирми, чието присъствие допълнително повишава предимствата на агломерацията. Така основно схващане на теориите за кумулативните причинно-следствени връзки е, че с появата си регионалните различия водят до „самозасилване” развитието на региона, който (при липса на катастрофични събития) запазва статута на район в растеж. Агломерацията на икономическите дейности и хора предизвиква допълнителна експанзия в богатите региони – нови фирми са привлечени от вече съществуващата концентрация на стопанска дейност, пазарът е относително голям, което дава възможност за икономии от мащаба, както и за диверсифициране на пазара на труда. Разширяването на производството води до входяща миграция на работна ръка (често високо квалифицирана) от изоставащите региони, създаването на услуги също така се разширява с нарастване на населението. Този кумулативен процес на концентрация и разширяване на икономическите дейности в богатите региони има редица негативни последици за т.нар изоставащите региони – започва източване на труд и капитал от тях. Освен това, регионите, които не се развиват не могат да поддържат добра инфраструктура, добра образователна система и други обществени услуги. Това допълнително увеличава негативните им характеристики в условията на конкуренция.

Едно от направленията в тези агломерационни теории е „новата икономическа география” (НИГ) („new economic geography”), която изучава териториалната концентрация на населението и/или на икономическа дейност в условията на увеличаваща се възвращаемост от мащаба и монополна конкуренция. По-големият местен пазар може да предизвика по-нататъшно привличане на фирми и работна ръка. Промени в локализацията на агломерирани индустриални клъстери могат да възникнат в резултат на промени в транспортните разходи. Обикновено моделите на НИГ имат предвид двусекторна икономика включваща селско стопанство и промишленост.

Ролята на мултинационалните компании за местното развитие

На основата на критиките на неокласическия модел за оптимистичната гледна точка по отношение на капиталовата мобилност и на оптимистичната гледна точка на Perroux за ролята на големите фирми в местното развитие, през 70-те години на 20 век беше разработена теория, която разглежда регионалното развитие в контекста на влиянието на големите мултинационални компании върху местния/регионалния икономически растеж. Този модел има микроповеденчески характер

Като приема един „радикален” подход, тази теория се фокусира върху влиянието на локализационния избор на големите мултинационални фирми върху регионалното развитие. Най-общо тезата на тази теория е, че локализационния избор на мултинационалните фирми се основава на мотива печалба. Затова изборът на тези компании се спира на райони с ниски трудови разходи за локализация на дейности и на производствени дейности, които са трудоинтензивни и ниско квалифицирани. По тази логика слабите региони са предпочитани места за дейности с ниска добавена стойност и развитието (кризите) на тези райони е строго свързано с успеха (провала) на тези компании. Разлагането на производствения цикъл на неговите съставни функции и намирането на подходяща локализация за всяка една функция е успешната стратегия на мултинационалните фирми. Тази стратегия има тенденция да консолидира разделянето на труда между богати региони като центрове на напреднали управленски функции с висока добавена стойност и бедни региони, които да развиват дейности от ниско ниво. Затова съществува риск от така наречена „интеграционна/доминираща връзка” (наречена така от Lipietz) с развитите региони, която може да стане постоянна.

При такава радикална гледна точка капиталистическото натрупване води до териториално неравенство в развитието. Функционирането на капиталистическата система възпроизвежда и изостря регионалните различия във времето разширявайки пропастта между богати и бедни райони в рамките на страната. Тази тенденция се превръща в по нататъшни рискове за слабите райони присъщи на капиталистическата икономика, главно свръхмобилност на капитала, която предизвиква постоянни промени на физическата локализация на мултинационалните фирми. Това излага слабите региони на експанзия, която води до спад в техните икономики, бързо променящи се вълни на растеж и рецесия. Голямата бързина с която настъпва растежа води до кризи – недостигът на инфраструктури, труд, производствен капацитет в периоди на експанзия предизвиква нарастване на местните цени, което води до обедняване на регионалното стопанство. Съществуването на регионални дисбаланси независимо от публичните интервенции в полза на големите фирми в северната част на ОК, Южна Италия и Ирландия доказа емпирично твърденията на тази радикална идея.

През 80-те години на 20-ти век се появяват по-балансирани школи свързани с идеята за позитивни процеси в местната икономика, в резултат от присъствието на мултинационални фирми. Следните елементи се посочват:
- засилване на производствената система в райони със ограничено предприемачество;
- разширяване на индустриалните агломерационни ефекти;
- създаване на работни места на местно ниво;
- стимули за нови индустриални инвестиции над и под нивото на мултинационалната фирма;
- създаване на нови фирми свързани с мултинационалната фирма (по и над нея);
- нарастване на управленската и технологична експертност в региона;
- разпространение на технологии;
- взаимно допълване между фирми и местни институции при осигуряването на професионално обучение.

Интензивността, с която тези процеси се появяват в местната икономика зависи от мултинационалните фирми, които се намират в района и от характеристиката на самия район. Степента на вертикална интеграция, технологичният интензитет на производствения процес, размерът на фирмената верига, позицията на компанията в тази верига, вида на инвестицията (зелена, купуване на вече съществуващи фирми), степента до която производството е аутсорсинг, са аспектите на режима на работа на мултинационалните фирми, които оказват влияние върху ползите, които те генерират за местната икономика.

Колкото се отнася до характеристиките на самия район, неговата съществуваща производствена система (оценена количествено и качествено), човешкия капитал и технологичното знание определят степента, до която локализацията на мултинационална компания в този район ще повлияе върху местната/регионалната икономика. Литературата по този въпрос обръща внимание, че входно-изходни връзки на мултинационалните компании с местните фирми са изключително важни за местното развитие. Това именно напомня за теорията за полюсите на растеж и нейното внимание към важността на междусекторните връзки за местното икономическо развитие. По-съвременните школи математически моделират ефектите на входно-изходните връзките върху икономическия растеж. Развитието на тази школа получава тласък през 80-те години на 20-ти век в резултат на много технологични иновации, които промениха стандартното функционално разделение на труда. Репрограмирането на системата и компютъризирането на много административно-управленски процедури води до появата на нова организация на индустрията, характеризираща се с по-близка функционална интеграция (производство, дизайн, изследване, маркетинг, стратегия), девертикализация и реорганизация на производствения цикъл. Това неизбежно има териториални влияния, които първоначално са центростремителни, но после центробежни, изтласквайки функциите от високо ниво към слабите региони.

Съвременната литература за ролята на мултинационалните фирми за местното развитие се фокусира повече върху аспектите на технологичния трансфер (разпространение на технологии). Това разпространение е по-често при напредналите райони с високо ниво на иновации, те се случват по-често в райони с производства подобни на сектора, в който оперира мултинационалната фирма и с вече съществуващо специфично знание, което се обогатява от допълнителното знание генерирано от мултинационалните фирми. Нещо повече, иновативността, която вече притежава местната система е важна, ако местното стопанство трябва да използва технологичните ефекти създадени от една голяма мултинационална компания. Важно е да се изследват две характеристики – вътрешния технологичен потенциал на един район и механизма, по който иновацията се разпространява в пространството.

Теории основани на местната обществена среда

В теориите, отчитащи местната обществена среда, факторите които оказват влияние върху реализираните икономически резултати от вложения труд и капитал са свързани със специфичните характеристиките на местната среда – уменията на работната сила, технически и организационни ноу-хау, социални и институционални структури. Тук може да се направи разграничение между моделите на ендогенния растеж и теориите, основани на промените в организацията на труда. Ендогенните модели на икономическо развитие обикновено се отнасят до агломерирани, но не-градски райони с малки и средни предприятия. Тези местни единици се характеризират с предприемаческа инициатива, гъвкавост на производството, специфично регионално стопанство и някои институции, които действат като катализатор в процеса на развитие. Има много приложения на този теоретичен модел – например регионалните производствени модели. Една производствена зона може да се разглежда като „местна здрава основа в производствените отношения, която е трайна и формира неделима мрежа от положителни и отрицателни екстернални ефекти и културно-историческо наследство”. В тази система, една агломерация от малки и средни фирми обменя полуготови продукти, което може да бъде описано като колективен производствен процес.

Връзките и отношенията между фирмите и лицата в местните системи са установени не само единствено от действащото национално законодателство, но в голяма степен се определят и от местни правила, обичаи, нагласи и традиции, които имат своите корени в местната култура.

Отправната точка в теориите, основани на промените в организацията на труда е, че съставът на работната сила по отношение на умения, цена, мобилност, брой и др. варира между регионите. Тези разлики в работната сила може да повлияят на локализационните решения на фирмите – инвестициите се привличат от райони, където има благоприятни условия за печелившо производство, а спиране на инвестициите се среща в райони, в които са изчерпани възможностите за печалба. Тук обект на дискусии е взаимовръзката между структурата на работната ръка и равнището на икономическите резултати от бизнеса.

Теории за териториалните иновации

Теориите за териториалните иновации се различават от тези, основани на местната среда, главно по схващането, че наред с труда, капитала и местната среда, разпространението на иновациите е друг важен двигател на растежа. Иновацията се разбира в широк смисъл – тя включва продукт, процес и организация, както и социални и институционални нововъведения на ниво сектор, регион, страна. Акцентът върху иновациите означава, че когато разглеждаме процеса на ниво нови производства и нови пазари, за ключова се счита технологичната способност за адаптиране към иновации. Следователно, „развитието на местната икономика зависи от капацитета ѝ за трансфер на ресурси от стари към нови сектори и дейности, чрез усвояване на нови продуктови технологии”. В тази група попадат различни теории, като например „инкубатор” теориите, теориите за жизнения цикъл на продуктите, теорията за иновативната среда. Наред с теорията за местната обществена среда, теорията за териториалните иновации може да се счита за най-съвременна и адекватна на глобалните предизвикателства, пред които са изправени селските райони на всички нива.

Иновациите се появяват по напълно различен начин в различните райони и така се явяват ключов фактор за обяснение на различния капацитет за растеж на регионите. Отчита се процеса на нарастване на резултата, който не може директно да се отнесе към нарастване на производствените фактори, при равновесие и постоянна възвръщаемост от мащаба. Иновациите за това се от ключова важност за обяснение за растежа на местните системи и всяка задълбочена теория за регионалното развитие трябва да може да определи източниците на иновация и факторите, които дават иновативен капацитет на местната система .

Един подход за анализ на въпроса свързани с иновациите като екзогенен фактор на развитие е, че иновациите се умножават чрез специфични териториални канали генерирайки позитивни ефекти върху местното стопанство отвън. Анализът изследва териториалните корени, чрез които иновацията достига конкретен район. Най-известния (вероятно най-ранния) от тези модели е разработен от шведския географ Torsten Hägerstrand (снимка). Неговия пионерски труд върху разпространение на иновациите подържа идеята, че развитието във времето на една иновация се представя от S-образна извивка представена от логистична функция (Фигура 12.1) и фазите на цикъла трябва да бъдат комбинирани с териториални такива за да се изведе териториално-времево разпространение на иновациите при следните 3 фази:

Първи етап – „възприемане”, когато градската йерархия канализира посоката на разпространение: иновационния център често е главния град или някои друг метрополитен център, следващите центрове по ранг;

Втори етап – „разпространение”, когато йерархичния ефект и „ефекта на съседство” действат едновременно, с различни тегла според момента във времето. Първоначално йерархичния ефект преобладава, но с течение на времето пространственото триене поставя отдалечените големи центрове вън от непосредствения обхват на влияние на разпространението и започва да преобладава ефекта на съседството;

Трети етап – „насищане”, когато пространственото разпространение на иновациите става произволно. Насищане може да се достигне около иновационния център, докато равнището на разпространение е все още ниско в отдалечени райони. Цялостното забавяне в разпространението може да прикрие процес на догонване, при който иновациите все още се разпространяват в отдалечените райони въпреки, че възприемането на иновациите в центъра е спряло.

В модела на Hägerstrand иновациите се разпространяват чрез епидемичен процес – пълно подобие на контакт между хора. Всеки потенциален приемник има една и съща възможност да приеме иновацията и териториалното вариране при възприемането е свързано единствено с информационните потоци, които се разпространяват териториално в различно време. Моделът приема, че информацията за иновациите автоматично води до тяхното приемане. Когато Hägerstrand търси начин да включи нееднаквото разпространение на приемането сред потенциалните приемници на иновацията, той прибягва към измерване на информационната интензивност.

Трябва да се има предвид, че използването на логистична функция е приемливо само ако се счита, че потенциалните приемници имат една и съща вероятност да възприемат конкретна иновация. Елементът, който прави това неприемливо е пространството – много е трудно да приемем хипотезата, че потенциални приемници локализирани в два района различни по структура и производствен резултат ще имат една и съща възприемчивост към иновациите.

Икономистите Zvi Griliches и Edwin Mansfield изследват териториалните характеристики които създават условия за възприемане на иновациите. Те въвеждат в модела на Hägerstrand идеята, че териториалното разпространение на иновациите се влияе по-слабо от географското разстояние между тези, които приемат иновациите отколкото от икономическото разстояние. Общия размер на производствените дейности в един район, равнището на дохода, потреблението и инвестициите може да обяснят по-голямото възприемане на иновация от съответния район

След определяне параметрите на логистичната функция следващия етап е оценка на въздействието на основните характеристики на местната икономика върху момента, в който настъпва приемането на иновацията, върху скоростта на нейното навлизане и върху нивото на насищане .

Griliches прилага тази методология за да обясни широките кръстосани разлики в равнището на използване на хибридни царевични семена в САЩ. Той открива, че забавянето в развитието на хибридните семена в някои райони и забавянето в навлизането на семепроизводители в тези райони (разликите в началото на логистичната крива) се обяснява с различната печелившост. Разликите в дългосрочното равновесно използване на хибридна царевица (тавана на логистичната крива) и в темповете на подхода към това равновесие (наклона на логистичната крива) се обясняват (поне отчасти) чрез различията в печелившостта от преминаването от открито опрашване към хибридни видове в различни части на страната.

Когато същата методология е приложена за обясняване на дифузията на фиксираните телефонни услуги в 20 италиански региона се достига до ясно доказателство, че приемането на иновацията (началото на логистичната крива) се различава между регионите поради социално-икономически фактори – производствените резултати на регионите и образователното равнище на местното население обяснява достатъчно както нивото на насищане така и скоростта на приемане на услугата (тавана и наклона на логистичната крива). Градската структура на един регион пък е важна при определяне на историческия момент, в който се приема иновацията – така подчертавайки ролята на градовете в зараждането на иновациите.

В случаите на приемане на иновационния процес (индустриална автоматизация, роботизация и др.), логично е да се очаква, че равнището на възприемане е по-ниско в слабите райони. Важно обстоятелство противостоящо на възприемане на иновациите в слабите региони е ниските разходи за труд, което намалява относителната печелившост на нови трудоспестяващи технологии. От микроикономическа гледна точка има фактори, като културна и организационна изостаналост, които създават високи разходи за преминаване от старата към новата технология. Тези разходи са такива, че новата технология е значително с по-ниска печелившост в слабите райони спрямо напредналите региони.

От динамична гледна точка има два други важни елемента при обяснение на късното възприемане на иновациите в слабите региони. Първият е необратимостта в решението да не се възприеме иновацията, което може да осъди района на едно постоянно състояние на технологична изостаналост. Необратимостта произтича от сложни процеси на натрупано обучение, инвестиции в знания, които съпътстват преминаването към нова технологична траектория. Тези процеси влияят върху разходите и приходите свързани с възприемането на новата технология и те променят нейната относителна печелившост. В началния период, когато се въвежда иновацията може да се окаже, че разходите за въвеждане на нова технология надхвърлят приходите обяснявайки, от статична гледна точка, решението за невъвеждане на иновацията (Фигура 12.2). Но с времето тенденцията на разходите и приходите свързани с въвеждането на иновацията показва, че има един времеви интервал, през който въвеждането на новата технология е печелившо. След определена точка, решението за невъвеждане става необратимо, защото разходите за въвеждане стават по-големи от приходите и тази тенденция се задълбочава с времето. Като резултат, слабият регион е осъден да се конкурира при по-ограничени и остарели технологии с напреднали региони.

Втория критичен елемент се отнася до необходимостта от изпреварваща и далновидна политика. Ако стимулите за нови технологии са свързани с първите фази на въвеждане, то те биха били по-малко от необходимите на по-късен етап, когато технологиите вече са развити. Ако една нова технология започне да се развива в момент 0, то нейното развитие може да носи ограничени допълнителни разходи спрямо старата технология, но ако новата технология се въведе в момент 1 необходимите публични разходи за по-късното въвеждане са по-високи. Изпреварващите и далновидни политики подкрепящи въвеждането на нови технологии са за предпочитане, но като цяло са по-трудни за прилагане в изоставащите региони.

Фактори за формиране и развитие на регионалната икономика

Еволюцията на човечеството се отличава с преустройство на естествената природна среда в антропогенна – преустроена от човека и пригодена за човешката дейност. Съществена характеристика в развитието на обществото е постоянно нарастващото приспособяване на околната среда към нуждите и изискванията на човека.

В теорията и практиката се посочват различни класификации на факторите за формиране и развитие на регионалното стопанство. Най-общо те се групират като природни, икономически, социални, технически и административни. Подобна е и другата широко прилагана класификация, а именно деленето на факторите на: икономически, социални, функционални, културно-исторически, естетически, санитарно-хигиенни.

Kusmin разграничава две основни групи фактори: 1) Фактори свързани с държавната икономическа политика: данъчно облагане, публични разходи, публични капиталови запаси, закони за банките, наличие на облигации за финансиране на индустриалния сектор; 2) Други фактори: равнище на заплатите; равнището на безработица; наличие на обединения; качеството на работната сила (измерена по образование); близост до университет; достъп до магистрали, летища, и друг вид транспорт; близост до столичния район; доход на домакинство; население (размер и плътност); урбанизация; концентрация на малцинствено население; температурата и валежите; цени на енергията; индустриална структура; осигуреност и цена на земята; производителност на труда; структура на населението по възраст; мерки за развитие на дребния бизнес; местна противопожарна защита.

Други класификации включват още по-голям брой фактори (над 60 бр.). По същество това е такъв тип класификация, който цели максимална подробност с оглед да не се допусне пропуск при отчитане на причините, определящи регионалното развитие, както следва: социални; природно-географски; демографски; икономически; научно-технически; пространствено-планировъчни; архитектурно-исторически, административно-правни.

Една от най-детайлните класификации е на George F. Chadwick, която съдържа 66 фактора, отнесени в 4 групи и 12 подгрупи. По същество това е факторна класификация, съчетаваща регионалното с урбанистичното развитие както на определено селище, така и на цели региони, което я прави актуална и значима и при нашите условия.

Василева, Л. предлага отдиференциране на следните групи фактори:

Група А. Природни и екологични фактори. Включват: климат; релеф; полезни изкопаеми; почви; горски ресурси; естествена природна среда; природна среда, засегната от човешката дейност;

Група Б. Социално-демографски фактори. Включват: обобщени количествени характеристики (брой население, трудови ресурси, раждаемост, смъртност, естествен прираст и др.); структурни характеристики (квалификация, миграция и др.).

Група В. Икономически фактори. Включват: количествени икономически показатели на специализиращите производства; икономически показатели на обслужващи производства и услуги; показатели за трудовата заетост и ниво на заетите по отрасли и подотрасли в територията.

Група Г. Инфраструктурни фактори. Включват: производствена инфраструктура, социална инфраструктура, застроена площ на обществените сгради, жилищен фонд; техническа инфраструктура (за производствените и жилищни зони).

Група Д. Културно-исторически фактори. Включват: културно-историческо наследство; архитектурно наследство; културно-исторически паметници от регионално и национално значение; архитектурни резервати и т.н.

Каквато и класификация да се приложи, от първостепенно значение при анализа е, че факторите не функционират поотделно, а съвместно, в общ единен комплекс. Всяка една от групите фактори е зависима от останалите групи, изпитва тяхното влияние и участва в процеса на взаимодействие, например природните фактори се явяват предпоставка за развитие на икономическата активност на населението и оттук оказват влияние върху икономическото, урбанистичното и социалното развитие на регионалната система. На свой ред икономическото, социалното и урбанистичното развитие оказват влияние върху природната среда под формата на екологични въздействия.

Комплексното проявление и действие на факторите в значителна степен предопределят производствената специализация на регионалната икономика. Те влияят и върху специалната и демографската ситуация, но това влияние се реализира основно чрез стопанската дейност и отрасловата структура на икономиката. Доказателство на това твърдение е обстоятелството, че например географските райони, в които природните условия са способствали за бързо стопанско развитие, привличат миграционни потоци с много по-голяма интензивност от тези географски райони, които имат подходящи природни условия за живот, но са изостанали в икономическо отношение. Урбанистичните фактори, които изграждат непосредствената жизнена среда на обществото имат много по-голямо косвено влияние върху общественото битие – като акселератор на стопанската дейност, създавайки благоприятни условия за икономически напредък. Не бива да се пренебрегва факта, че част от взаимодействията и взаимовлиянията се извършва в регионалните системи посредством самите икономическите фактори, което означава, че самото стопанство с неговите характеристики, компоненти и процеси се превръщат във фактор за регионално икономическо развитие.

Но както пише Рангелова „....и най-непредубедените икономисти могат да отбележат промяна в ролята на основните фактори на икономическия растеж – обем на трудовите и материалните ресурси, равнище на технологичното развитие. Те престанаха да бъдат определящи от гледна точка ефективността на функциониране на националната икономика”. Икономическият растеж се разглежда все повече в контекста на новите условия за световната икономика – достигната по-висока степен на развитие, силно влияние на новите технологии, информатиката, глобализацията и регионализацията на световните процеси, усилията за запазване на околната среда. Не по-малко важно става и разпознаването на нематериалните аспекти на иновациите, които играят ключова роля за развитието. В контекста на тези нематериални компоненти на иновациите, човешкият капитал (образование, квалификация, знание) и социалния капитал като цяло (информация, контакти, мрежи, синергия) се превръщат във все по-значими фактори.

Както става ясно, за разлика от традиционните модели на регионалния икономически растеж, които приемат като основни движещи сили такива фактори на производството като капитала и работната сила, съвременно и актуално звучи концептуалния модел, в който се оперира с много повече фактори от традиционните. Към тези фактори спада и съчетаването на човешкия капитал, знанията и иновациите с бизнес умения, инициативност и др..

Съвременната среда и сложните взаимоотношения на регионалното стопанство прави модела на Cornett и Sorensen (2006) (фигура 12.3.) подходящ при отразяване на трите нива на зависимости на регионално развитие. Тези нива декомпозират процеса на развитие по вертикална и хоризонтална линия и разкриват функциите и ролята на различните индивиди и групи, както и функциите и възможностите им за участие в процеса на регионално развитие.

Фигура 12.3 Модел на Cornett и Sorensen

Първото ниво е представено от субектите, които чрез взаимодействие помежду си изграждат базата за регионално развитие. Тук връзките са най-сложни и се развиват в хоризонтален и вертикален план. Авторите на модела посочат, че връзките между предприятията, държавните и общинските институции са опосредствани от дейността на адвайзери (консултанти).