УЧЕБНИК ПО РЕГИОНАЛНА ИКОНОМИКА

ВЪВЕДЕНИЕ

Пространствено разполагане на стопанската дейност

Пространството е неразривно свързано с икономическата дейност. Това твърдение е продиктувано от естественото наблюдение, че всички форми на производство изискват пространство.

Икономическата дейност възниква и се развива в пространствена среда, която е неотменим фактор за функционирането на икономическата система и е от основно значение за конкурентоспособността на регионалното стопанство. Пространството е среда за разполагане на самите стопански дейности, за разполагане на производствените фактори (неравномерно разпределение), то е и реален производствен фактор. СНИМКА (пространството)

Количествените и качествени дисбаланси в пространственото разпределение на ресурсите и икономическите дейности предпоставят различна възвръщаемост на вложенията за производствените фактори, различни нива на благосъстояние на обществото, както и различни възможности за въздействие върху регионалното (местното) развитие.

Пространството влияе на функционирането на икономическата система. То е източник на икономически предимства (или недостатъци), като например висока (или ниска) естествена осигуреност с производствени фактори. Не всички географски райони дават едни и същи възможности за производство и развитие. Неравномерното разпределение на суровини, производствени фактори е по-сложен въпрос от това, което икономистите традиционнo разглеждат, защото пространственото му измерение е от решаващо значение. Така че разположението на ресурси и на пазара на блага изисква фирмите и производствените дейности да избират местоположението си така както избират другите производствени фактори и технологии.

Друго географско предимство или недостатък, което се създава от пространството  е лесната или съответно трудната достъпност до даден регион. Пространството е източник и на предимствата, свързани с кумулативния характер на производствените процеси в пространството - в частност, териториалната близост на бизнес единиците генерира икономии, които намаляват производствените разходи (например транспортните разходи за икономически дейности, извършвани от обекти разположени в близост един до друг) и транзакционните разходи (разходи на пазарни сделки, за договаряне и изпълнение на договори). Тези съображения подчертават необходимостта да се замести чисто алокативния икономически подход типичен за статичното тълкуване на икономическите явления с динамичен, наистина еволюционен подход, който свързва алокативните решения за производствена и пазарна ефективност с процесите на развитие. Някои проучвания сочат, че потенциалът за развитие слабо се детерминира от фактори като суровини и естествени природни предимства. В много по-голяма степен, развитието е резултат от минали и настоящи исторически фактори - човешки капитал, социален капитал, плодородието на земята (резултат от човешка дейност), достъпността (измерена като претеглено разстояние от основните центрове на производство и потребление).

Както изборът на производствени фактори и технологии решения влияе върху производствения капацитет на фирмите и техните позиции на пазара, така и местоположението определя капацитета на фирмите и на регионите, в които те се намират. Игноририрането на този фактор, каквато е практиката на традиционната икономическа теория, означава да не се съобрази процес (избор на местоположение), който хвърля значителна светлина върху механизмите на фирменото поведение и на икономическите дейности, които движат развитието като цяло.

Значението на пространството за стопанската дейност обаче едва през последните три десетилетия активно се взема под внимание от икономическата теория. Всъщност, в историята на икономиката, анализаторите са посветили голяма част от вниманието и усилията си да опрделят количествата ресурси, които се използват за различни стопански цели. Винаги аналитично предимство и приоритет се отдава на времевото измерение на стопанската дейност пред пространственото.

Исторически погледнато, регионалните икономически отношения съпътстват още от дълбока древност развитието на районите и териториите на Месопотамия, Египет и другите цивилизции, като предопределят развитието на населените места като елемент от развитието на човешката цивилизация. Причинно-следствена връзка обуславя цивилизацията и културата, която я представя, защото културата определя поведението на хората при избора на уседналост и въпрос на пространствено и организационно въобръжение е избора на мястото за населване и разгръщане на стопанска дейност.

Същност на понятието регионална (местна) икономика

Понятието регионална икономика има две значения:
1) синоним на  регионално (местно) стопанство (регионална икономическа система) (regional economy);
2) наука за принципите на функциониране на регионалното (местното) стопанство (Regional еconomics).

Регионалното стопанство е цялата система на производство, разпределение и потребление на стоки и услуги в даден регион. Когато се описва едно Регионално стопанство, то се характеризира именно с елементите на икономическата система - информация за това какви отрасли се развиват, какво и колко се произвежда, какъв вид предприятия го произвеждат, брой и капацитет на производителите,  технологичното  равнище   на  производство,   разходите  за осъществяването му и др.; какво е равнището на потребление - броя на населението, традициите (вкусовите предпочитания), цените на стоките, структурата на потребителската кошница (какво и колко се потребява), трудов  пазар, доходи на населението и др.

Регионалното стопанство е рамка, в която се проявява териториалния характер на икономическата система, т.е то може да се разглежда като икономика на част от територията, която е таксономично дефинирана.

Задачата е да се идентифицира действието на фактори, определящи разпределението на икономическите дейности върху определена територия, защото всяка промяна в структурата на икономическите дейности оказва важно въздействие върху отделните индивиди и върху цялото общество.

Теориите за регионалното и местно развитие са пряко свързани с разбирането за регионалното стопанство. Когато регионалното стопанство се разглежда единствено като съставено от производствена подсистема, „комплексното развитие” се свързва с развитието на всички производства, за които съществуват благоприятни условия за развитие на територията. Но съвременните концепции за регионалното стопанство го разглеждат като съставено от всички подсистеми и дейности на територията, които осигуряват регионалния икономически растеж и развитие, защото развитието се основава на сложните взаимоотношения между различен вид дейности в региона. Разкриването на всички фактори, които въздействат върху този сложен процес може да се осъществи само, ако се проследи как се предава всяка промяна от една дейност на друга и от един регион на друг/и регион/и.

Като обобщение можем да кажем, че разбирането на проблемите на регионалното стопанство се основава на три факта: 1) предимства на природните ресурси (несъвършена мобилност на производствените фактори); 2) икономия от концентрацията (несъвършена делимост на фактори, стоки и услуги); 3) разходи за транспорт и комуникации (несъвършена мобилност на стоки и услуги).

Регионалната икономика като наука за принципите на функциониране на регионалното (местното) стопанство (Regional еconomics) има свой предмет.  Предметът на регионалната икономика е регионалното стопанство и принципите за неговото успешно функциониране.

В широк смисъл Регионалната икономика е известна като Пространствена икономика - клон на икономиката, който създава рамка за анализ и разбиране на пространственето разположение на икономическата система, а следователно и на пазара.  Тя търси и изучава факторите движещи пространственото разпределение на икономическите дейности, как  то се променя и съответно какви са последиците от тези промени за хората и общностите.

В тесен смисъл Регионалната икономика се разглежда като Териториална икономика. Регионалната икономика се насочва от „пространство” към конкретна „територия”, когато основният фокус на анализ са модели на местния растеж, т.е територията е елемент от основно значение при определяне конкурентоспособността на местната икономическа система.

Регионалната (пространствената) икономика отговаря на въпросите: Коя дейност къде е? Защо е там? За какво служи? Каква икономическа логика обяснява конфигурирането на големи териториални системи (например урбанизираните системи)? Кое обяснява различията в развитието на регионите?

Регионална икономика отговаря на вече посочените въпросите чрез две големи групи от теории, които съставляват регионалната икономика:

• Локализационна теория - най-старият клон на регионалната икономика, началото се поставя през първите години на 20-ти век, като се акцентира върху икономическите механизми, които разпределят дейностите в пространството;

• Теория за регионален икономически растеж (и развитие) - фокусира се върху пространствените аспекти на икономическия растеж и териториалното разпределение на доходите.

Така предметът на регионалната икономика включва пространствените форми на организация и функциониране на макро- и микроикономическите системи, вкл. и на секторните структури. Обектите, чрез които се проявяват тези форми, са различните видове райони - икономически райони, населените места и селищните образувания от различен ранг и разнообразните териториални производствени формирования.

Както беше посочено вече, регионалната икономика  е сравнително млад клон на икономическата наука, защото до неотдавна икономистите избягваха въпроса къде, поради сериозните проблеми, които се създават за икономическия анализ.

От началото на 20-ти век[1], непоколебимото, последователно и пионерско дело на Walter Isard включва голям кръг от научни дисциплини при изследване на регионалната икономика (икономисти, географи, еколози, урбанисти, инженери и всички участващи в планирането на градовете и регионите и т.н).

Локализационна теория – обща характеристика

Първата и най-ранна група теории в регионалната икономика стоят под общото заглавие „локализационна теория”. Тази група теории приема чисто географската концепция за непрекъснато, физико-метрично пространство, дефинирано от гледна точка на физическото разстояние и транспортните разходи. Така се тълкуват закономерностите свързани с варирането на цените и разходите в пространството, и последствията по отношение на локализационния избор и разпределението на пазара между фирмите. Това е концепция за пространството, използвано от големите географи от първата половина на 20-ти век.

Локализационната теория има за цел да:
- обясни пространственото разпределение на икономическите дейности,
- идентифицира факторите, които влияят на местоположението на отделните дейности,
- определи разпределянето на различни части от територията между различните видове производства,
- обясни пространствено разпределяне на пазара между производители,
- обясни функционалното разпределение на дейностите в пространството.

Тези различни явления се анализират чрез игнориране на географската (физическа) характеристика, която може да обясни териториалната концентрация на дейностите, така че локализационният избор се тълкува чрез икономическите сили, които стимулират локализационния процес: транспортните разходи, които разпределят икономическите дейности в пространството, както и агломерационните икономии, които предизвикат концентрация на дейностите. С баланса между тези две сили, тези модели са в състояние да отчитат съществуването на агломерации на икономически дейности, в рамките на хипотезата за напълно еднородно физическо пространство.

Локализационните модели се различават в зависимост от хипотезите за пространствената структура на търсенето и предлагането и отразяват целите, които преследват моделите. Има модели, чиято цел е да тълкуват локализационен избор на основата на точков потребителски и суровинен пазар (със зададено местоположение). Изборът на местоположение се определя от стремежа да се минимизират транспортните разходи при различни възможности за местоположение и под влияние на агломерационните икономии (теории за местоположение, носител на минимални разходи). Тук позоваването е на модели, разработени от Alfred Weber и Melvin Greenhut.

Има други модели, които определят териториалния обхват на пазарния ареал на фирмите, което означава, че се формира пространствено разпределяне на пазара (търсенето). В този случай, ранните модели приемата търсене, което е равномерно разпределено по територията и точкова локализация на фирмите. Локализационното равновесие се определя от логиката за максимизиране на печалбата, при която всеки производител контролира собствената си пазарна територия (теории за локализация при максимизиране на печалбата). Позоваването тук е на моделите за пазарните територии разработени от August Lösch and Harold Hotelling

Има също модели, които се стремят да определят териториалния обхват на производствената дейност на фирмите. Това означава, че те се стремят да обяснят икономическата логика, която разпределя физическата територия (земята) между алтернативни производства. В този случай, потребителският пазар е точков в пространствен аспект (град или центъра на града), докато производството (предлагането) се разпростира по територията. Икономическите дейностите са организирани пространствено в съответствие с достъпа до крайния пазар, и локализационното равновесие произтича от баланса между транспортните разходи, от една страна, и разходите за придобиване на земя за централно местоположение, от друга. Моделът е разработен от Johann Heinrich von Thünen, William Alonso и школата, известна като  „нова градска икономика”.

Локализационната теория също анализира икономическите и пространствени механизми, които регулират размера на териториалните агломерации, техните функционални специализации, както и тяхното териториално разпределение. Тези модели представят по-сложна и обща локализационна теория и структура на икономически отношения способни да отчитат съществуването на различни териториални агломерациите, в рамките на общото пространствено равновесие. Основен принос за развитието на тази теория имат Walter Christaller и August Lösch.

Теория за регионалния икономически растеж – обща характеристика

Втората голяма група теории, свързани с регионалната икономика се стреми да обясни защо икономическия растеж и развитие трябва да се разглеждат и на регионлано/локално ниво. Защо има богати райони и бедни райони; райони, които се развиват повече от другите, и райони, които се развиват по-слабо? Кои фактори определят икономическия растеж на местно ниво? С други думи, в този случай регионалната икономика анализира възможностите на поднационалните системи - район, област, град, зона със специфична икономическа характеристика, да развиват икономически дейности, да привлича такива, както и да създава условия за дългосрочно развитие.

Под „регионален икономически растеж/развитие” се разбира способността на местната икономическа система да открива и непрекъснато да пресъздава специфичната си роля в международното рзделение на труда чрез ефективното и творческо използване на ресурсите, които притежава. Ако акцентираме на икономическите елементи на тази дефиниция, регионалното развитие може да бъде определено като способността на региона да произвежда с предимство (сравнително или абсолютно) стоките и услугите търсени от националната и международната икономическа система, към която принадлежи.

Първите теории за регионалния икономически растеж са разработени в средата на 20-ти век. Те използват нова концепция за пространството - като „еднородно-абстрактно”. Те не разглеждат вече пространството като физическо и непрекъснато, но абстрактно и дискретно - съвсем различно от физико-метричното пространство на локализационната теория. Географското пространство е разделено на „региони”, области с ограничени физико-географски размери (до голяма степен съвпадащи с административни единици) считани за вътрешно еднородни и затова синтезирани като вектор от агрегатни социално-икономическо-демографски характеристики: например „малките страни” в терминологията на международната търговия, за разлика от държави, характеризиращи се с отвореност навън по отношение на движението на производствените фактори.

Предимството на тази концепция за пространството е, че тя дава възможност за използване на макроикономическите модели, за да се тълкува явлението на регионалния/местния растеж. Въпреки че тези модели отговарят на горепосочените характеристики, те все пак изискват анализаторът да изключи всякакъв механизъм на междурегионална агломерация, да отхвърли локализационната теория, да игнорира предимствата на близкото разположение и вместо това да приеме като фактори за местно развитие нееднаквостта в естествената осигуреност с ресурси и производствените фактори, нееднаквите условия на търсене и междурегионалните различия в производствените структури. Пространството по този начин е нищо повече от физически „контейнер” за развитие и изпълнява една пасивна роля в икономическия растеж, като някои макроикономически теории ограничават регионалното развитие до регионално разпределение на агрегатното национално развитие. Тази концепция за пространството е приета от неокласическата теория за регионално развитие, експортната теория, теория за междурегионалната търговия, тръгвайки от различни клонове на икономиката през 50-те и 60-те години на 20-ти век - макроикономика, неокласическата икономика, икономика за развитието, икономика на международната търговия.

Теории, които имат това виждане за пространството са „теории за икономическия растеж”, разработени да обяснят тенденцията на синтетичния показател за развитие – например дохода. Въпреки че този подход неизбежно води до загуба на качествена информация, безспорното му предимство е, че прави възможно моделиране на пътя на развитието. Тези теории се различават помежду си в тяхната концепция за икономическия растеж - има такива, които представят икономическия растеж като увеличаване на производството и заетостта в краткосрочен план, а други, определят пътя на растежа като увеличение на продукцията в дългосрочен период, свързвайки това нарастване с по-високи нива на благосъстоянието на отделната личност (високи заплати и доходи на глава от населението, по-благоприятни цени на междурегионалния пазар).

Теории за местното развитие – обща характеристика

Разглеждането на пространството като „диверсифицирано-релационно” е възстановяване на една от ключовите концепции на локализационната теория,  известна като „агломерационни икономии”, превръщайки я в сърцевина на процесите на местно развитие. Според тази концепция, която е получила най-голямо развитие през 70-те и 80-те години на 20-ти век, пространството генерира икономически предимства чрез мащабни механизми на взаимодействие и кумулативна обратна връзка на местно ниво.

Редица теории от началото на 60-те години  на 20-ти век за първи път определят пространството като диверсифицирано-релационно. Развитието, по думите на François  Perroux, се определя като „избирателно, кумулативен процес, който не се проявява навсякъде по едно и също време, но се проявява в определени точки в пространството с променлива интензивност”. Дефиницията на Perroux потвърждава наличието на „полюси”, в които се концентрира развитието, поради синергичните и кумулативни сили, генерирани от трайни и стабилн местни входно-изходни връзки улеснени от физическа близост. Така пространството се определя като диверсифицирано, но и обект на релации (връзки, отношения).

През 70-те години на 20-ти век, когато се изследват процесите на развитие „отдолу-нагоре”, се даде най-задълбочена формулировка за  диверсифицирано-релационно пространство. Концептуалният скок се състои в разглеждането на пространството като система от локални технологични фактори - материални и нематериални фактори, които, поради близостта си и по-ниските транзакционни разходи, въздействат върху производителността и иновативността на предприятията. Освен това, територията се формулира като система за местното управление, което обединява общността, частния сектор, местните институции. И накрая, територията е система от икономически и социални отношения, съставляващи връзки или социален капитал на дадено географско пространство. Не трябва територията да се съпоставя с абстрактното или административно пространство. Това всъщност е едно по-нематериално разглеждане на пространството, което поставя акцент върху по-сложни явления, които възникват в местните икономически системи, чрез фокуса си върху икономическите и социалните отношения между участниците в един териториален район.

Именно защото теориите за диверсифицирано-релационното пространство от 70-те и 80-те години разглеждат развитието като силно зависимо най-вече от факторите локализация и пространствена близост, те подчертават (за първи път в историята на икономическата мисъл) ролята на ендогенни условия и фактори за местно развитие. Тези теории приемат микро-териториален и микро-поведенчески подход, те могат да бъдат наречени теории за развитие, защото тяхната цел не е да се обясни агрегирания темп на нарастване на доходите и заетостта - както в случая на по-горе описаните теории за „еднородно-абстрактното” пространство, но да идентифицират всички материални и нематериални елементи на процеса на растеж.

В теориите, които разглеждат пространството като диверсифицирано-релационно, локализационната теория е неразривно свързана с теорията за местното развитие. Като посочва, че концентрацията поражда локализационни предимства, които от своя страна водят до развитие и привличане на нови фирми, чието присъствие допълнително повишава предимствата на агломерацията, тези теории разкриват истинския „пространствен” характера на механизма на развитие.

В този смисъл, теориите за диверсифицирано-релационно пространство формират ядрото на регионалната икономика, сърцето на една дисциплина, където максималното „кръстосано обогатяване” между локализационната теория и теорията за икономическия растеж позволява анализ на регионалното развитие, като генеративно развитие. Равнището на националниия  растеж е сумата на темпове на растеж, постигнати от отделните региони, за разлика от конкурентното развитиет (при някои теории за „еднородно-абстрактното” пространство), където регионалното развитие е нищо друго освен регионално разпределение на агрегатното национално развитие.

Цел на тези теории е да се обясни конкурентоспособността на териториалните системи, местните фактори за развитие, както и капацитета на един район за постигане и поддържане на своя роля в международното разделение на труда. По този начин те се стремят да определят местните условия, които позволяват на една икономическа система да постигне и поддържа високи темпове на развитие.

На фигура 1 са обобщени принципите на локализационната теория и теорията за регионално развитие. Двата големи теоретични блока в регионалната икономика - локализационна теория и теория за икономически растеж/местното развитие, почиват на различни първоначалните хипотези - локализационната теория приема даденост (осигуреност) на производствени фактори, а теорията за местния растеж/развитие приема за даденост локализацията на фирмите и домакинствата.

Теориите във всяка от двете големи групи са разграничени по икономическите си предположения (транспортни разходи, агломерационни икономии, пространствено разпределение на ресурсите и на производствената система) и по техните концепции за пространството. Пространствената структура на търсене и предлагане при локализационната теория е при еднородно-абстрактно и диверсифицирано-релационно пространство, а диверсифицирано-стилизирано пространство е налице при теорията за местния растеж/развитие. От фигура 1 са видни ръководните принципи на пространството и регионалното развитие, които подкрепят самите подходи. При локализационната теория - агломерация и достъпност; при теориите за местното развитие и регионалния растеж - междурегионална алокатвна ефективност и вътререгионални мултипликаторни механизми, релационна близост и кумулативни растежни процеси. Фигура 1 също подчертава ролята на агломерационните икономии като връзката между тези два широки блока на регионалната икономика.

Фигура 1.  Принципи и хипотези на локализационната теория и теорията за регионалния икономически растеж и местното развитие

До края на 80-те години на 20-ти век тези различни концепции за пространството, са разработени в рамките на регионалната икономика без никакво сближаване между тях. По думите на Edvin von Boventer, „в рамките на регионалната икономика могат да се очертаят „чиста и точна” регионална теория, без агломерационните икономики, от една страна, и „приложна регионална теория”, която не е точна, но взима предвид агломерационните фактори, от друга страна”. Von Boventer има предвид, в първия случай, строго икономическа и формализирана теория на растежа, една теория по-близка до основните икономически учения и съблюдаваща еднородно-абстрактно пространство. При втората теория, той има предвид теория за развитие, без официалната строгост на макроикономиката и се позовава на концепцията за пространството, където агломерационните икономии движат местното развитие.

През 90-те години на 20-ти век се появяват по-нови и напреднали математически инструменти за анализ на качествени поведенчески показатели на динамични нелинейни системи (бифуркационна, катастрофична, и теорията на хаоса), заедно с появата на формализирани икономически модели, които се отказват от хипотезата за постоянна възвръщаемост и съвършена конкуренция. Този напредък направи възможно да се включат агломерационните икономии (стилизирано във формата на нарастващата възвръщаемост) в модели от чисто макроикономически характер.

Това ни препраща по-специално към моделите на „новата икономическа география” и ендогенното развитие, където пространството става диверсифицирано-стилизирано. Тези теории основават своята логика на предположението, че производствените дейности се концентрират около специални „полюси” на развитие, така че нивото и темпа на растеж на доходите е диверсифициран дори в рамките на един и същ регион. Освен това, тези модели стилизират районите като точки или абстрактни разчленявания, в които нито физико-географските характеристики (например морфология, физически размер), нито териториални (например система от икономически и социални отношения на местно ниво) играят някаква роля.

Тези теории постигат значителен успех и признание сред академичната общност, защото те показват, че териториалните явления могат да бъдат анализирани с помощта на традиционните инструменти на икономическата теория (оптимизиране на избор от страна на отделни фирми и хора), и че различните концепции за пространството могат да бъдат синтезирани. Тези модели всъщност разглеждат икономическия растеж като ендогенен, генериран от предимствата на териториалната концентрация на дейности,
и от агломерационните икономии, типични за теориите за диверсифицираното пространство. Те противопоставят динамичните механизми за растеж с нарастващата възвръщаемост и транспортните разходи, като по този начин се обръщат към икономико-локализационните процеси, анализирани от локализационната теория.

Въпреки, че е диверсифицирано (доколкото съществуват териториални полюси, центрове на концентрирано развитие), пространството в тези модели е стилизирано в точки лишени от териториалното измерение. Изоставя се концепцията за пространството като територия, така предпочитана от икономистите-регионалисти. Това стилизирано пространство не включва локализирани технологични фактори, нито набор от материални и нематериални фактори, които, благодарение на близостта и намаляване на транзакционните разходи, въздействат върху производителността и иновационния капацитет на фирмите, нито пък включват системата на икономическо и социално сътрудничество, съставляващи релационния или социалния капитал на даден географски район. Но това са все елементи, които определят разликата между териториалните единици въз основа на специфични локализационни характеристики. В резултат на това, тези подходи са лишени от най-интересните и в известен смисъл най-интригуващи разбирания за пространството като допълнителен ресурс за развитие и като самостоятелен производствен фактор. Така преобладаващо става едно разбиране за пространството просто като физико-географски „контейнер” на развитието.

В заключение, определено сближаване се наблюдава между дискутираните две големи групи теории. Теориите за диверсифицирано-релационното пространство, по-специално тези за ендогенното местно развитие, се преплитат с идеите, предложени от теориите за развитието и локализационната теория. Теориите за диверсифицираното-стилизирано пространство, по-специално новата икономическа география, обедининява теориите за растеж и за локализацията. Въпреки това, още една стъпка напред се изисква, за да се получи подход, който съчетава икономическите закони и механизми, които обясняват растежа, от една страна, с териториалните характеристики, които извират от вътрешните релации на местно равнище, от друга страна. Подобен подход ще представлява максимално „кръстосано обогатяване” между локализационната теория, теорията за развитието и макроикономическия растеж - синтез, който ще донесе териториалните микро-основи на модела на макроикономическия растеж. Такова начинание изисква анализ на различни променливи, (освен разходите за транспорт) като се обезсилва ролята на територията в процеса на развитие. Затова е необходим да има променливи, които дават в  икономическите модели заслуженото място на територията сред механизмите за местно развитие. Това е предизвикателството, което очаква икономистите-регионалисти през следващите години.

Kонвергенция и дивергенция

Съществува разграничение между теориите за конвергенцията и дивергенция (теории, които  разглеждат причините за намаляване на различията между богатите и изоставащите райони)  и теориите, които обясняват съществуването на тези междурегионални различия.

Към теориите за конвергенцията са теориите произхождащи от неокласическата парадигма, които обясняват (в първоначалната си форма) развитието като процес насочен към установяване на равновесие, в резултат на пазарните сили. При равновесие, не само че се постига оптимално разпределение на ресурсите, но и равномерно разпределение на производствените факторите в пространството, което гарантира, поне като тенденция, едно и също ниво на развитие на регионите.

На страната на дивергентните теории стоят тези с кейнсиански произход, които, чрез въвеждане на механизмите на положителната и отрицателната обратна връзка и на кумулативното привличане и отблъскване на производствени ресурси, съответно в богатите и бедните райони на страната,  предвидиждат не само съществуването, но и задълбочаване на различията между регионите.

През последните години по-прецизните математически и моделиращи инструменти показват, че едни и същи теории могат да обяснят както различията, така и сближаването. Чрез въвеждането например, на икономиите от мащаба и икономиите от агломерацията в производствена функция (модел по-сложен от този през 60-те  години на 20-ти век неокласически модел) успешно се симулират тенденции, както постоянни така и „катастрофични”. Това е много различно от механизма и еднозначността на прогнозите за конвергенция на оригиналния неокласическия модел. По същия начин, дивергенцията, натрупана от кейнсианските модели е поставена под въпрос, ако динамичните характеристики на модела се анализират. Според стойностите на параметрите на динамичните уравнения, описващи икономическата логика на модела, местната система или конвергира при постоянен темп на растеж или експлозивно (или имплозивно) се отклонява от него.

Следователно е възможно да се заключи, че вече не съществуват основания за противопоставяне на теориите за конвергенция и дивергенция, на оптимистичните и песимистични теории. Проблемът обаче сам по себе си все още е факт и е много по-сложен, отколкото се смяташе в миналото. Неокласическият модел, последователен в своята икономическа логика, е често критикуван като неподходящ (в първоначалната си форма) за тълкуването на постоянни и устойчиви регионални различия. Кейнсианскит модел, на свой ред, е обвиняван за това, че не може да предвиди териториални ограничения за развитието на кумулативен процес, макар че тези ограничения имат съществено влияние върху пътя на териториалното развитие. Но ако се премахне противопоставянето, капацитетът на всяка теория да обясни явленията ще се възстанови, ще се създаде широк набор от концептуални средства, с които да се тълкуват сложните процеси на териториалното развитие. Нещо повече, много по-интересно е, да се разделят теориите според други по-прецизни характеристики – дефиниране на пространството и целите преследвани от всяка теория.

Основните елементи, около които се организират теориите за регионалния икономически растеж и развитие са:

Първо: концепция за пространството, което помага теориите да бъдат групирани според техните подходи (микро или макро), ролята, която играе пространството за процеса на развитието (пасивна или активна), фокуса на тълкуване (икономически растеж или развитие), принципите, определящи икономическия растеж и развитието (алокативна ефективност, кумулативност, териториална близост).

Втори елемент на теориите е тълкуването на икономическия растежа. Има теории, които свързват растежа с нарастване равнището на заетостта и модели, чиято цел е ограничаване на безработицата в контекста на ресурси, при които има значително подценено използване. Така е лесно да се пренебрегне въпроса за естествената осигуреност с ресурси, разпределянето на ресурси, производителността на факторите, като вместо това се отдава значение на краткосрочната перспектива, която предвижда текуща конкурентност на производството и структурата – условие, което може да бъде екстраполирано само за кратък период.

Има и модели, които свързват икономическия растеж с нарастващото благосъстояне (единни надници, доход на човек), като резултат от нарастваща производителност (нарастващи надници и доходи) или чрез производствена специализация, която позволява междурегионална търговия и закупуване на блага на междурегионалните пазари на цени по-ниски, в сравнение с вътререгионално производство. С това виждане за икономическия растежа са свързани редица проблеми на политиката за бедността, изостаналост в развитието и неравенство при териториалното разпределение на дохода. Дългосрочната цел на такива подходи е да се постигне нарастване на дохода на човек от населението чрез по-висока производителност. Освен това има теории, чиято цел е да определи факторите, които формират истинската конкурентоспособност на икономическата система и нейната устойчивост във времето.

Важно е да разрбираме целите, силните и слабите страни на различните теории и капацитета за тълкуване.  Теория отнасяща се за краткосрочен период не дава възможност да се демонстрират детерминантите за регионалната конкурентоспособност, или елементите, които определят място на региона в международното разделение на труда, или механизмите, които позволяват на региона да поддържа тази роля в дългосрочен период. Обратно, една теория, която търси да определи ключовите фактори за дългосрочната регионална конкурентност не акцентира върху количествените изменения на доходите и техният ефект върху индивидуалното благосъстояние.