Тема № 02: РЕГИОН И РАЙОНИРАНЕ

Използването на териториалния принципи винаги присъства в стопанския живот, но често това присъствие е неуловимо[1]. Настоящата темата представя дефинитивно и практически основния обекти на изследване в регионалната икономика – региона, както и процеса на обособяване на регионите.

2.1. Същност на понятието регион

Понятието #регион# има обществено присъствие от древността, но начало на употребата му в съвременния смисъл слагат трудовете на географите от XVIII в. с разбирането, че съществуващото административно-политическо вътрешно деление на държавите и на света често не е достатъчно добра основа за изучаване на пространствената организация на обществения живот. Това се отнася още по-категорично и по отношение на териториалната регулация на икономиката. Така че в теорията няма общоприето определение на понятието „териториална единица“, #регион#.

Регион – произлиза от латинската дума regio и се използва за идентифициране на: 1) географска зона или територия, имаща точно определени граници, или характеристики – Черноморски регион; 2) синоним на район (френска дума „rayon” и означава местност, която се характеризира с икономически и географски особености) – Розова долина; 3) част от територия – Северна България; 4) сфера или област (метафизичен регион) «...категории, които са отнесени в определено време към определен регион на опита“ (проф. Канавров 2011)»; 5) административна зона – Регион Стара Загора = Област Стара Загора; 6) за обозначаване на каквато и да е територия неотнасяща се към приетата система на териториално деление и непозволяващи обозначаване с друг термин – Регион на засушавания.

#Регионът# е системно структурно пространствено обединение, което включва изградени в икономическо, социално и политическо отношение елементи, характеризиращи се с определено ниво на сувереност. Системообразуващите фактори са географски, политически, етно-културни, исторически, религиозни, военно-отбранителни. Обособяването на един регион задължително има териториално, символично и институционално измерение. Регионът може да бъде на поднационално и наднационално равнище.

Като съвкупност от малки единици или като част от по-голямо цяло на национално или наднационално ниво, регионът е сложна система с много компоненти и връзки от различен характер. Системата представлява обединено множество от елементи, намиращи се в отношения и връзки, които общо образуват определена цялост и единство. Всички елементи на системата са обединени в подсистеми от различен ранг и са взаимно свързани с прави и обратни връзки. Системите притежават определена структура и различни свойства, по-важни от които са обективност, автономност, организираност, устойчивост и др.

В региона има взаимно преплитане на различни функционални подсистеми, образуващи няколко свързани помежду си йерархични структури (производствено-технологически, териториални, социални, институционални, демографски, екологични и т.н.).

2.2 Райониране и видове райони

Районирането има първостепенно значение за регионалните изследвания и за регулиране на териториалното развитие. В зависимост от границите, в които се разглежда района, зависи определянето на целите и инструментите за териториалното програмиране. Районирането е един от най-подходящите методи за анализ на пространствените закономерности. Това е специфична класификационна схема, която позволява да се изяснят най-значимите териториални различия и да се пристъпи към обяснение на причините за тези различия.

#Районирането# – цели обособяване на система от териториални единици или отделна териториална единица в съответствие с предварително определена система от критерии. Районът може да бъде обособен по един критерий или по комплекс от критерии и може да бъде определен от физически характеристики, човешки характеристики, както и функционални характеристики.

Специален интерес представлява въпросът за обективния и субективния характер на района като обект и районирането като процес в регионалната икономика. Теоретичната дискусия по този въпрос е пространна и с дълга история във времето. Без да се подценява ролята на фактите, безспорно районът е категория от нормативната теория, т.е. той е носител на субективни оценъчни съждения на отделна личност или на групи хора.

Съвременната теория разполага с богат арсенал от методи за райониране, чието прилагане зависи от базовата концепция. В науката и практиката доминират две концепции за райониране: 1) концепция за еднородност, хомогенност – изразява ентропията на елементите; 2) концепция за цялостност – изразява степента на вътрешната свързаност на елементите. След като са приложени методи отговарящи на изискванията за ефективност на решенията, се пристъпва към онагледяване – на картна основа се нанасят разделителните граници на проявление на отделните критерии и се търси разграничение между районите по линията на най-голямото натрупване на границите. Като правило, програмите за регионално развитие се обвързват с т.нар. полюси или центрове на растежа. Така самите стратегии/планове за регионално развитие обикновено представляват създаване на нови полюси на растежа или изменение структурата на съществуващите.

Все още районирането за нуждите на регионалното развитие в България не е постигнало желаното съчетаване с регионалната идентичност и със самоидентификацията на населението в региона, т.е не е обвързано с идеята за регионализма.

Видове региони                        

В зависимост от използваната система от критерии са възможни различни класификации на регионите. Поради това всяка класификация е относителна, целева по своя характер и е ориентирана към изискванията на изследователския проблем или на управленските задачи. Най-широко разпространени в теорията и с най-голямо приложение в практиката са класификациите според системата от критерии за обособяване и според динамиката на развитието.

А) Според критериите за обособяване

В зависимост от целите на районирането, изразени чрез критериите за обособяване, в теорията се различават следните основни видове райони: икономически, административни, природни, планировъчни.

#Икономическите райони# са известни още като икономо-географски или социално-икономически райони. Те са основна категория в регионалната икономика. Срещат се и подкласификации на икономическите райони: интегрални и едноотраслови, в сферата на производството и в сферата на обръщението. Икономическите райони са основен инструмент на регионалната икономика за анализ и въздействие върху обществените процеси. При обособяването им се отчита въздействието на икономически, социални, природни, политически и други групи фактори. Икономическото райониране има и йерархична таксономична система: икономически район; икономически подрайон; икономически микрорайон.

#Природните райони# са известни още и като физикогеографски. Различават се следните основни видове природни райони: геоморфоложки; климатични; хидроложки; почвено-географски; геоботанически; зоографски; ландшафтни и други.

Този вид райони са тясно свързани с икономическите оценки на природните ресурси като база за развитието на икономиката. Те дават възможност за оценка и минимизация на рисковете от земетресения, суша, пожари и други екстремни явления, директно свързани с ефективността на регионалната икономика.

#Административни райони#

В условията на България административно-териториални единици са: области, общини, кметства, райони в големите градове. Това райониране основно е предназначено да обслужва административното управление на страната, т.е. да е основа на реализацията на функциите на властта. Това деление на страната трябва да осигури ефективно административно управление на дейностите субсидирани от държавата, да позволи бързо и качествено предоставяне на административни услуги за населението и стопанските субекти, да позволи пълноценно използване на възможностите на местното самоуправление за използване, поддържане и разширяване на наличните ресурси. Административните единици имат фиксирани граници и центрове, които се изменят само по законодателен път.

Понятието #планировъчни райони# обикновено се отнася до целеви райони. Те могат да бъдат: промишлени; селскостопански; туристически; градски зони; други. Типичен пример за планировъчно райониране е определянето на териториалния обхват за разработване на Интегрирани планове за градско възстановяване и развитие.

За целите на регионалното развитие се обособяват райони, които се разделят на нива в съответствие с изискванията на общата класификация на териториалните единици за статистически цели. Още през 1998 г. в ЕС е въведена Номенклатура на териториалните единици за статистически цели (NUTS), която окончателно е узаконена през 2003 г. Класификацията (NUTS) на регионите в ЕС е йерархична система за разделяне на територията на ЕС и служи за нуждите на събиране, разработване и хармонизиране на регионални статистически данни на ЕС, както и за социално-икономически анализи по региони. Последните промени в системата са от 1 януари 2008 г.

Основни регионални единици в нея са NUTS 1: главни социално-икономически региони; NUTS 2: основни региони за прилагане на регионални политики; NUTS 3: малки региони за специфични анализи и оценки. Местните административни единици се подразделят на две нива – LAU 1 (общини) и LAU 2 (населени места). При реализацията на регионалната политика най-голямо внимание се отделя на NUTS-2 (Таблица 2.1)

Таблица 2.1 Регионално деление в България

България е разделена по европейската класификация на 2 района NUTS 1, 6 района за планиране (ниво NUTS 2), 28 административни области (ниво NUTS 3) и 264 общини (ниво LAU 1) (Карта 2.1)

На Карта 2.1. са представени регионите в България както следва

NUTS 1

1-ви NUTS1 „Северна и Югоизточна България”, включващ Северозападния район, Северния централен район, Североизточния район и Югоизточния район;

2-ри NUTS1 „Югозападна и Южна централна България”, включващ Югозападния район и Южния централен район;

NUTS 2

 1.Северозападен район (СЗР), включващ областите Видин, Враца, Ловеч, Монтана и Плевен;

2. Северен централен район (СЦР), включващ областите Велико Търново, Габрово, Разград, Русе и Силистра;

3. Североизточен район (СИР), включващ областите Варна, Добрич, Търговище и Шумен;

4. Югоизточен район (ЮИР), включващ областите Бургас, Сливен, Стара Загора и Ямбол;

5. Югозападен район (ЮЗР), включващ областите Благоевград, Кюстендил, Перник, Софийска и София;

6. Южен централен район (ЮЦР), включващ областите Кърджали. Пазарджик, Пловдив, Смолян и Хасково;

Районите на ниво 3 (NUTS 3) са административно-териториални единици – области, общо 28 на брой съгласно ЗАТУРБ.

В таблица 2.2 са представени критериите за регионално делене

Таблица 2.2 Критерии за регионално деление (население)

Чрез други критерии за обособяване са формирани и типове райони като: селски райони, планински райони, полупланински райони, туристически райони, райони с проблеми (транспортни, етнически и др.), необлагодетелствани райони

Б) Класификация на регионите според динамиката на развитие

Най-общо практиката на типологизация по този критерий разграничава следните видове райони:

- неусвоени райони – разглеждат се като резервни територии, често в съответствие с транспортната свързаност гравитират към съседни райони, които са на по-висока фаза на развитие;

- райони в процес на начално усвояване – изучени са наличните ресурси и е определена икономическата специализация, в общия случай имат сравнително ниска гъстота на населението и ниска степен на концентрация на фондове и дейности;

- развити райони – налично е ефективно използване на ресурсите;

- високоразвити райони – с едромащабно ефективно производство и висока концентрация на население и фондове;

- изоставащи райони – с демографски и социално-икономически проблеми, с равнище на показателите за развитие под избрани гранични нива.

Друга по-обобщена класификация според степента на развитие е деленото на районите на: слабо индустриализирани; депресивни; метрополни.

В България критерии за такава типологизация се дефинирани в Закона за регионалното развитие и Националната концепция за пространствено развитие 2013-2025

Според Закона за регионалното развитие, се дефинира териториалният обхват на районите за целенасочена подкрепа, като се отчитат:

•  равнището и динамиката на икономическото развитие,
• структурата на икономиката,
• заетостта и безработицата,
• степента на изграденост на техническата инфраструктура,
• демографската, социалната и селищната структура,
• географското положение
• и наличният потенциал за постигане на целите за развитие на съответната община

При определяне териториалния обхват на #район за целенасочена подкрепа# на основата на чл.6 от Закона за регионалното развитие се отчита наличието на някой от следните показатели:

1. нетни приходи от продажби / 1 жител: под 70 на сто от средната стойност за страната за последните три години;

2. равнище на средната работна заплата: по-ниско от средната стойност за страната за последните три години;

3. средно равнище на безработица: над 105% от средната стойност за страната за последните три години;

4. коефициент на възрастова зависимост: над 120 на сто от средната стойност за страната за последните три години;

5. гъстота на населението: под 70 души на един квадратен километър;

6. над 30 на сто от населените места нямат изградена пътна връзка с асфалтово покритие помежду си или с общинския център;

7. над 30 на сто от населените места са без изградена канализационна мрежа;

8. над 30 на сто от населените места ползват питейна вода с отклонение от качеството, прието като стандарт за страната, или имат режим във водоснабдяването за последните три години.

Тези критерии сочат, че районите за целенасочена подкрепа са изоставащи в своето социално-икономическо развитие райони.

Според НКПР 2013-2025 (Фигура 2.1) са разграничени силно урбанизирани и слабо урбанизирани райони. Всъщност това са най-едрите типове териториални структури:

 – силно урбанизираните – централните райони с интензивно социално-икономическо развитие,

- слабо урбанизираните – периферните райони със затруднено социално-икономическо развитие

Фигура 2.1 Определяне нивата на селищните центрове

Населени места по нива

На практика регионална политика в Европейския съюз започва да се провежда след създаването на Европейския фонд за регионално развитие (ЕФРР) след първото разширяване на Европейската общност (ЕО) през 1973 г. Няма точно описание на понятието “регион” в цялостната политика на ЕС, но той се разграничава под определени количествени и качествени зависимости и фактори, които играят ролята на критерии за обединяването на отделни области от ЕС на регионален принцип.

При изграждането на регионалната политика на ЕС се прилагат главно два подхода. Първият е свързан с подпомагането на някои по-изостанали региони от ЕС в различно отношение /политическо, икономическо, социално и т.н./ или т.нар. компенсаторен подход, докато вторият е свързан с преразпределителните функции на ресурсите на ЕС чрез икономически растеж (това се свързва преди всичко с отделните вноски на всяка страна от ЕС по отношение икономически растеж).

В самото начало, при определянето на приоритетните области на работа на регионален принцип, самите региони се определят по три основни критерия. Първият е е свързан с политическите характеристики, които притежава един обособен регион. Тук се определят т.нар. региони с проблеми на международно равнище. Това са територии, обхващащи големи национални области и цели държави – напр. Гърция, Испания, Португалия, Медзоджорно (Италия), новите германски провинции и др. Другата класификация е на т.нар. национално определени региони. Те са елемент от управленската структура в отделните страни и имат значение за развитието на пространственото планиране и трансграничното регионално сътрудничество. Вторият критерий е свързан с определен етап и равнище на социално-икономическо развитие и по този признак може да се обединят различни териториални региони в нови такива като например депресивни индустриални региони, изостанали аграрни райони и т.н. Тук обединението е по функционален признак.

Декларацията за регионите в Европа (1996), посочва че понятието «регион» по същество представлява израз на отличителната политическа самобитност, която може да приеме най-различни политически форми избрани от всеки регион.

 В рамките на регионалната, структурната и кохезионната политика на ЕС под “регион” се разбира най-вече административен регион, т. е. област, която е обединена поради административни причини и която е подчинена на едно общо правомощие. В старите страни-членки на ЕС – преобладава т.нар. цивилизационен, исторически подход при формиране на териториалното деление. От особено значение е първото административно ниво, което идва след държавното ниво (в Германия това са провинциите).

Към регионалната парадигма се отнасят и икономическото райониране на Н.Н. Колосовский. Неговата теория за икономическото райониране се основава на теорията за географското разделение на труда. Връхна точка е концепцията за енергопроизводствените цикли като технологична последователност на определени дейности в рамките на един район.

2.3. Регионализация и глобализация

Регионализмът се употребява и от гледна точка на глобализацията като регионална интеграция. В този смисъл регионализмът е процес, който съпътства глобализацията и освен това не може да се ограничи само до икономиката. Наред с интеграцията на икономиката върви процес на интеграция с останалите сфери на жизнената дейност.

Така регионализацията може да се разглежда като една мини глобализация на териториално ограничените общности. Един от аспектите на регионалната интеграция е, че тя е функционална рефлексия на икономическите субекти в стремежа им да оползотворят достиженията на техническия напредък чрез допълнителния ефект от мащаба. Този ефект става, ако за отправна точка се вземе националната държава, става дума за постигане на еднозначност в развитието на комуникациите, информатиката, идеите, културата и образованието.

Универсалността на развитие при регионализма се основава на взаимодействието и взаимозависимостта между отделните национални държави, защото регионите обединяват държави, които са ярки представители на национално специфичното, а днес национално специфичното върви ръка за ръка с общочовешкото развитите. Затова наднационалните региони се третират като специфични, нови социални и държавни обединения с елемент на глобализация. Интеграцията в тях, както и при глобализацията, е заложена в обществения характер на производството, в характера на обществото, на социалния живот и капитала. Но при регионите има акцент върху териториалното разположение на ресурсите на първо място, на второ място – историческите традиции на икономическо и политическо взаимодействие, трето -етнокултурното смесване, четвърто – спецификата на екологичните проблеми, пето -сигурност на държавната територия. Що се отнася до сигурността на държавната територия, при регионите говорим за обединена стратегия за защита и развитие на региона. Става дума за осигуряване на взаимноприети правила на функциониране на чуждестранния капитал, с оглед устройственото развитие на регионите за реализиране на специфична регионална политика, осигуряваща определени предимства за реализиране с общи регионални схеми, за опериране на капитала и противодействие на глобалния риск. В полезрението на регионалните обединения стои идеята за постигане на максимална съподчиненост между икономическа, социална и екологична ефективност.

От гледна точка на глобализацията регионите могат да се разглеждат като етапна форма на координиране на усилия на обединения социум в главните направления на развитие. Регионите са активен участник в създаването на новия тип световни отношения. Глобализмът и регионализмът са главните интеграционни отношения на епохата. Ако приемем, че регионализмът е процес на формиране на териториални системи за постигане на определени цели, то най-сериозните различия между него и глобализацията се забелязват в границите на системата, характера на целите и мащаба на разпространение на ефектите. Географското положение е един основен геополитически фактор, предопределящ конкретната историческа и пространствена среда, която населяват, в рамките на административно политическите или държавни граници. Заедно с това географското положение се приема като системна категория и се състои от взаимосвързани и взаимнозависими елементи, то притежава характеристики, представляващи различни акценти на едно цяло. Характерът на зависимостите и днес е дискусионен въпрос. Това води до идеята, че обществено организираните пространства от най-висок ранг – държави или техни регионални обединения, извеждат на преден план системно структурния подход, допълнен с аспектите на историческо развитие. Политически аналог на тази интеграция са съюзите. Те се смятат за най-старата форма на обединение за постигане на определени цели за определено време. Първоначално тези съюзи са били с политически характер и едва по-късно се включват съюзи на етнокултурна основа, друг вид съюзи са на религиозна основа, особено през Средновековието. След Втората световна война се създават съюзи, които да предотвратят военни сблъсъци, но имат и подчертано икономическа насоченост – Римският клуб, Съветът на Европа, СИВ, НАТО и Варшавският договор поставят началото на вълната от такива структури в Европа.

От 80-те години на 20 век се очертава функционирането на регионалните групировки. Те имат ясно изразена икономическа насоченост и социална цел. Например Шанхайската асоциация за сътрудничество, Тихоокеанската зона за свободна търговия, АСЕАН, НАФТА, Организация на независимите държави. Тези съюзи доказват, че регионалните образувания и регионализмът са значително по-силни и по-изявени от тенденцията на глобализма. За разлика от глобализма, регионализмът не поставя под съмнение ролята на държавата и нацията, а напротив реализират се при тяхното активно участие. Можем да определим регионализма като обективно реално и социално значимо историческо движение, което основно все още остава недооценено, което се обяснява с едновременното му протичане с глобализацията. Като правило геостратегиите разчитат повече на регионализма, а глобализацията се разглежда като по-бавен исторически процес.