Фармакодинамика
"или как действат лекарствата"
|
Учебни цели С усвояването на материала в тази тема ще се получат знания относно: |
|
Темата включва:
- Механизми на действие на лекарствата.
- Взаимодействие между лекарствата.
- Видове действия и ефекти на лекарствените средства. Многократно въвеждане на лекарствата.
- Молекулни аспекти от действието на лекарствата. Видове рецептори.
- Връзка между дозата и ефекта на лекарствените вещества.
- Фактори, влияещи върху действията и ефектите на лекарствата.
1. Механизми на действие на лекарствата
Фармакодинамиката изучава механизмите на действие на лекарствените средства и техните ефекти.
Някои от лекарствените вещества действат чрез неклетъчни механизми. Такива са адсорбентите като активиран въглен, вазелинът и покривните вещества като слиз от ленено семе и др. Повърхностноактивните вещества, прилагани вътрешно като антизимотични лекарства улесняват отделянето на газов слой от течностите и по този начин премахват подуването на стомашно-чревния тракт.
Повечето от лекарствените вещества осъществяват своите действия и ефекти чрез взаимодействие с протеини, наречени таргетни места за лекарствените молекули. Такива са ензими, йонни канали, рецептори и молекули-преносители (транспортни протеини). Съществуват и други протеини, с които лекарствените молекули се свързват (например кръвните протеини, клетъчни органели) без да предизвикват осезаем ефект.
Във фармакологията понятието [1] рецептор се използва за означаване на място, с което взаимодействат лекарствените молекули [2] лиганди, които могат да предизвикат ефект на [3] агонисти или [4] антагонисти. Рецепторите представляват белтъчни макромолекули в клетъчните мембрани или са вътреклетъчно разположени структури. При свързване на лекарството с рецептора се предизвикват поредица от промени, известни като провеждане на сигнал. Лекарствата се свързват с рецепторите чрез водородни връзки, йонни връзки, ковалентни връзки и Ван дер-Ваалсови връзки. Ковалентното свързване се среща рядко.
Ценно качество на лекарствените субстанции е тяхната селективност, или по друг начин казано, висока специфичност за местата на свързване с рецептора. Рецепторите трябва да разпознават молекули от точно определена група вещества и да игнорират близки до тях субстанции. Например ангиотензинът се разпознава от рецепторите в гладката мускулатура на кръвоносните съдове и в тубулите, но не и от рецепторите в гладката мускулатура в други тъкани.
Лекарствените вещества притежават две основни свойства при свързване с рецепторите: [5] афинитет за свързване с рецептора и [6] присъща активност. Афинитетът показва тенденцията и капацитетът на лекарствените средства да се свързват с даден рецептор. Присъщата активност показва способността на лекарството да активира (възбуди) рецептора и да се инициират поредица от процеси, които да доведат до отговор и съответен ефект. Означава се още като ефективност. Характеризира се чрез максималния ефект, който лекарството може да предизвика и е относителна величина. Максималната [7] ефективност, представлява ефектът от най-високата доза, която не предизвиква токсични признаци. Присъщата активност на дадено лекарство се сравнява с активността на лекарство, прието за еталон (образец). Силата на действие зависи от афинитета за свързване на лекарственото вещество с рецептора и неговата концентрация на мястото на действие. С повишаване на концентрацията нараства фармакологичния ефект. Силно действащите лекарства предизвикват ефект в ниски концентрации. За безопасността на едно лекарство е важно разликата между ефективната и токсичната концентрация да бъде голяма.
Общият брой на рецепторите в организма обикновено е по-голям от броя на рецепторите, необходим за предизвикване на максимален ефект от дадено лекарство. Максималният ефект от някои лекарства (вещества, увеличаващи контракциите на гладката мускулатура) може да се наблюдава дори при окупиране на 1% от рецепторите. По този начин организмът "икономисва" медиатори и хормони. За други субстанции като кардиотоничните лекарства ефектът е пропорционален на броя окупирани рецептори.
Агонистите са вещества, притежаващи афинитет за свързване с даден рецептор и присъща активност. Например епинефрина е агонист за α- и β-адренорецепторите, хистамина за H-рецепторите и др. Истинските (чисти) агонисти са способни да предизвикат цялостния ефект, характерен за възбуждането на съответните рецептори.
Частичните агонисти предизвикват ефект при свързване с рецептора, но максималният им ефект е по-малък от този на чистите агонисти. Това се дължи на големия им афинитет за свързване и по-малката присъща активност. Съвместното приложение на чисти и частични агонисти води до намаляване/антагонизиране на ефекта на чистия агонист. Противоположен агонист е лекарствено вещество, което се свързва с даден рецептор в присъствие или отсъствие на агонист и води до потискане на провеждането на сигнали и присъщите ефекти за активиране на рецептора. Счита се, че те са лекарства с негативна ефективност, или водят до противоположна промяна на активността на рецептора в сравнение с чистите агонисти. Напоследък пропранолола и някои антихистаминни лекарства се възприемат повече като противоположни агонисти.
Антагонистите имат афинитет за свързване с рецептора, но не притежават присъща активност. Те блокират или намаляват ефекта на агонистите. Например налоксонът е антагонист на опиоидните аналгетици (морфин), атропинът на ацетилхолина и други. Антагонистите са компетитивни, когато потискането на ефекта на агониста е обратимо и при елиминиране на антагониста се възстановява възможността на рецептора да се свърже с агонист. Ефектът на компетитивните антагонисти е концентрационно зависим и те се "състезават" с агонистите за местата за свързване. Повишаването на концентрацията на агониста води до възстановяване на неговия ефект. Например атипамезоловият хидрохлорид е компетитивен антагонист на α2-адреномиметиците ксилазин и амитраз. Некомпетитивните антагонисти се свързват необратимо или обратимо с рецепторите. Този вид антагонизъм се дължи на свързването на лекарството с място, различно от центъра за свързване с агониста или на образуване на ковалентни връзки. Като необратими некомпетитивни антагонисти за M-холинорецепторите действат фосфороорганичните съединения поради образуване на ковалентни връзки. Агонист-антагонистите са лекарства, които се свързват с няколко вида рецептори, но спрямо едни действат като агонисти, а спрямо други като антагонисти. Такива са някои опиоидни аналгетици (буторфанол, налорфин).
2. Взаимодействие между лекарствата
Съвместното приложение на лекарствата цели премахване на причините и потискане на симптомите на заболяването. С комбиниране на лекарствата може да се постигне намаляване на дозите на използваните субстанции и избягване на нежелани ефекти (невролептици и аналгетици). В случаите на предизвикване на по-силен ефект от съвместното приложение на лекарствата се говори за [8] синергизъм. Синергизмът е пряк, когато лекарствата влияят върху едни и същи органи/тъкани/рецептори. Косвеният синергизъм се получава при въздействие върху различни органи/тъкани/рецептори. Например атропинът и епинефринът разширяват зеницата, първият чрез парализа на m. sphincter pupillae и вторият чрез възбуждане на m. dilatator pupillae. При получаване на по-силен ефект от простия сбор от ефектите на комбинираните лекарства се говори за потенциран ефект. Например сулфонамидите и триметопримът поотделно са бактериостатични вещества, а в комбинация ефектът е бактерициден. Като адитивен се обозначава ефект, равен на сбора от ефектите на отделните лекарства, без допълнително усилване.
Освен усилване на ефекта от лекарствената комбинация е възможно да се наблюдава намаляването му или липса на повлияване. Антагонизмът е взаимодействие между лекарствени вещества, при което ефектът на агониста се намалява от приложението на антагониста. Разпознати са следните видове антагонизъм във фармакологията: рецепторен, физиологичен, физичен и химически. При рецепторния антагонизъм две лекарства се конкурират за свързване с един и същ рецептор. Физиологичният антагонизъм се проявява при активиране на рецептори от вещества, които предизвикват противоположни физиологични ефекти. Пример за този вид антагонизъм е взаимодействието между епинефрина ([8] бронходилатация и повишено кръвно налягане) и хистамина ([9] бронхоконстрикция и понижено кръвно налягане). Химически антагонизъм се появява в резултат на образуване на химически връзки между две вещества. Той не зависи от наличието на тъкани, т.е. може да се наблюдава и in vitro. Често този вид взаимодействия се използват за лечение на интоксикации. Например димеркапролът свързва живака и арсена. Физичният антагонизъм се дължи на физично взаимодействие между веществата (например адсорбция на субстанции върху активиран въглен). Пряк антагонизъм се наблюдава в случаите, когато лекарствата проявяват противоположно действие върху едни и същи органи/тъкани/рецептори. Например пилокарпинът и атропинът, съответно свиват и разширяват зеницата чрез въздействие върху m. sphincter pupillae. Косвеният антагонизъм се проявява при противоположен ефект на лекарствата чрез въздействие върху различни органи/тъкани/рецептори. Например пилокарпинът и епинефринът, съответно свива (стимулиране на m. sphincter pupillae) и разширява (стимулиране на m. dilatator pupillae) зеницата. Антагонизмът може да бъде двустранен при взаимно намаляване на ефектите на двете лекарствени средства. Едностранен е антагонизмът, при който само едното лекарство може да намали ефекта на другото. При свързването с рецептори това се дължи на по-голямата присъща активност на едното лекарство в сравнение с другото. Например свиването на зеницата от пилокарпин се преодолява с приложението на атропин, но разширена зеница с атропин не може да се свие с пилокарпин. Във фармакологията се среща и понятието синергоантагонизъм в случаите, когато две лекарства в ниски дози проявяват сходен ефект (от адитивен до потенциран), но при повишаване на дозите им ефектът е равен на този при самостоятелно приложение на лекарствата или дори по-малък. Обяснява се с различна присъща активност на лекарствата при сходен афинитет за свързване с рецепторите.
Приложението на комбинация от лекарствени вещества в някои случаи води до взаймодействия, които увеличават нежеланите ефекти на използваните субстанции. Особено внимание изискват лекарствените несъвместимости. Те могат да се проявят във всяка една фаза. Фармацевтичните несъвместимости се наблюдават in vitro (преципитиране на разтвор) или in vivo. Могат да възникнат и фармакокинетични взаимодействия, в резултат на които да се намали или увеличи ефектът от дадено лекарство. Например фенобарбиталът ускорява метаболизма на варфарина и по този начин намалява антикоагулнтния му ефект. Фармакодинамичните взаимодействия се откриват по-трудно и се проявяват предимно in vivo. Те се използват и при лечението на интоксикация с дадено лекарствено вещество: например при отравяне с морфин с потискане на дишането се прилага налоксон. Не се използват комбинация от аминогликозидни антибиотици и фуроземид поради риск от нервно-мускулна блокада.
3. Видове действия и ефекти на лекарствените средства. Многократно въвеждане на лекарствата.
С помощта на съвременните експериментални методи във фармакологията знанията за механизмите на действие на лекарствата и за техните ефекти стават все по-точни. Въпреки това е необходимо познаването на по-общи понятия, които спомагат за характеризирането им и те ще бъдат дефинирани накратко в този раздел. Пряко се счита действието, при което лекарството осъществява ефекта си в резултат от непосредствено въздействие върху органи/тъкани/клетъчни протеини. Косвено е действието, при което лекарството осъществява ефекта си без директно въздействие върху органи/тъкани/клетъчни протеини. Например физостигмина пречи на разграждането на ацетилхолина поради потискане на ензима холинестераза, а не поради свързване с M-холинорецепторите. При локално приложение на лекарствата се наблюдават местни ефекти (например адстрингентните средства като алуминиевите соли). Повечето от лекарствените вещества рядко проявяват единствено такива ефекти поради това, че те се резорбират. След проникване на лекарствата в тъканите се проявяват резорбтивни ефекти. При разпределение на лекарствените вещества в целия организъм се говори за системен ефект.
Възбуждащо или активиращо е действието, при което се усилва функцията на даден орган в рамките на нормата (кофеинът в определени дози). Дразнещо е действието, при което се усилват функциите над нормата. Инхибиращо, потискащо, задържащо или тормозещо е действие, при което се понижава функцията на даден орган или система. Това действие преминава в блокиращо/паралитично при пълно потискане на дадена функция (например проводимостта на нерв). Действието може да бъде фазово в зависимост от приложената доза (например приема на кофеин в повишаващи дози).
В зависимост от начина на повлияване на болестните процеси се различават следните видове действия: симптоматично (с такива лекарства се облекчават определени симптоми на заболяването; обезболяващи при болка); етиологично (премахват се причинителите/причините за заболяването; антихелминтни вещества при опаразитяване на животните); патогенетично (повлияват се един или повече механизми от развитието на дадено заболяване; H1-антихистаминни лекарства при алергии); суплетивно (заместително действие; кортикостероиди при недостатъчност на надбъбречната жлеза). Обикновено с приложението на редица лекарства, особено във високи дози или при продължително лечение предизвикваме не само желани, но и нежелани ефекти (язва на стомаха при продължителен прием на аспирин). Приложението на лекарствата е само част от комплексния подход при лечение на заболяванията.
Толерантност към лекарствата се описва като постепенна загуба на ефект от приложението им. За резистентност се говори, когато антимикробни и антитуморни лекарства губят ефективност. Често бактериите изграждат плазмидно обусловена резистентност, която може да бъде кръстосана (проявява се спрямо близки по структура вещества). Други причини, водещи до намаляване на ефекта от лекарствената терапия са изчерпване на медиатори, повишено разграждане, физиологична адаптация, активен пренос вън от клетките или загуба на рецептори (наречено намалена експресия). Рецепторите, свързани с йонни канали могат да бъдат променяни до степен, при която йонните канали не се отварят.
Тахифилаксията се свързва с бързоразвиващо се привикване към дадено лекарство (повторното въвеждане на ксилазин в рамките на половин час след първото третиране не предизвиква задълбочаване на аналгезията).
Лекарствената зависимост се среща при човек, но може да се развие и при животни. При прекратяване на приема на лекарството се наблюдават абстинентни явления, съпроводени от соматични и психични нарушения (например морфин).
Натрупването на лекарствата в организма, било то химично (тежки метали, ендектоцидни антибиотици) или функционално (фосфороорганични инсектициди, инактивиращи холинестеразата) се нарича кумулация. Обикновено се наблюдава при вещества с дълъг биологичен полуживот.
С идиосинкразия се обозначава генетично обусловената чувствителност към дадено лекарство. Често се дължи на нефункциониращ протеин (ензим или транспортен проеин). Представлява все по-голям обект на проучвания с помощта на фармакогеномиката. Чувствителността на някои породи кучета към ивермектина се дължи на функционално неактивния П-гликопротеин в кръвно-мозъчната им бариера. Разграничава се и придобита идиосинкразия, която се проявява след повторно въвеждане на лекарството в организма. Може да се развие при приложение на пеницилин или други субстанции.
4. Молекулни аспекти от действието на лекарствата. Видове рецептори
Рецепторите са разделени основно в четири групи.
Йонните канали, които се активират в резултат от свързване с лекарствени вещества са първият вид рецептори и се наричат още инотропни рецептори. Лекарствените молекули регулират преминаването на йони през каналите, разположени в клетъчната мембрана. Ефектът от свързването на лекарствата се проявява бързо, от порядъка на милисекунди. Примери за лекарствени вещества, които действат по този механизъм са ацетилхолина при свързване с никотиновите (N-) рецептори и гама-аминомаслената киселина (ГАМК) с ГАМК-рецепторите. Бензодиазепините при свързване с определена област от ГАМК-рецепторите водят до отваряне на хлорните канали.
Гуанозин трифосфат-свързващият протеин представлява втория вид рецептори, наречени G-протеин. Повече от 80% от рецепторите в животинските тъкани са G-протеин-свързани. Те действат с помощта на медиатор от втори порядък. При свързване на лекарствената молекула с тях в клетъчната мембрана, интрацелуларно се отделя медиаторът от втори порядък. Ацетилхолинът при свързване с M-холинергичните рецептори и катехоламинитие при свързване с α- и β-адренорецепторите водят до изместване на гуанозиндифосфата (ГДФ) от G-протеина и заместването му с гуанозинтрифосфат (ГТФ). От своя страна G-протеин-ГТФ комплексът регулира активността на ензими (аденилатциклаза) и йонни канали (Na+, K+, Ca2+). Той се сформира и съществува за не повече от 10 секунди, докато връзката между лекарствената молекула (агонист/лиганд) и рецептора трае милисекунди. Това позволява мултиплицирането на сигнала, възникнал в резултат на взаимодействието между лекарствената молекула и рецептора. С други думи, това позволява на нови лекарствени молекули да се свързват с освободения рецептор. Хидролизата на ГТФ до ГДФ потиска активирането на ензими и йонни канали. При свързване на епинефрина с β-адренорецепторите се активира ензима аденилатциклаза и се синтезира цикличен аденозинмонофосфат (цАМФ), който също може да се определи като медиатор от втори порядък и води до активиране на ензима протеин-киназа А, участващ в процеса на фосфорилиране в клетките. При свързване на лекарствата с G-протеина може да се предизвика ефект, съответстващ на активиране или потискане на даден рецептор. Разграничават се основно три вида G-протеин рецептори: Gs, Gi/o и Gq, които действат с помощта на медиатори от втори порядък. D1-допаминергичните агонисти, β-адреномиметиците, AКТХ и редица други хормонални вещества предизвикват своите ефекти чрез свързване с Gs рецепторите, при които медиатор от втори порядък е цАМФ. При свързване на лекарствени молекули с Gi/o рецепторите се потиска активността на аденилатциклазата и се понижава нивото на цАМФ. Възможно е и затварянето на Ca2+ канали и отварянето на K+ канали. Чрез този вид рецептори α2-адреномиметиците, M2 и 4-холиномиметиците, D2-допаминомиметиците, хормони и други предизвикват своите ефекти. Gq рецепторите се свързват с фосфолипаза C-β, което води до пповишаване нивата на инозитол-трифосфата и диацилглицерола, както и на вътреклетъчните Ca2+ йони. С тези рецептори се свързват M3-холиномиметиците, α1-адреномиметиците и други.
Тирозин-киназните рецептори са третият вид рецептори. Инсулинът и някои растежни фактори осъществяват ефектите си чрез този вид рецептори. При свързване на лекарствените вещества с тях се инициират поредица от реакции с участие на редица ензими и транспортни протеини. Тирозин-киназните рецептори могат да бъдат открити и в цитозола (интрацелуларно) и с тях се свързват растежния хормон, пролактина, лептина и цитокини, които посредством други ензими и протеини регулират транскрипцията на протеини на ниво иРНК в клетъчното ядро. Гуанил циклаза-протеин киназа G рецепторите са разновидност на тирозин-киназните рецептори и при активиране водят до натрупване на цГМФ, последвано от активиране на протеин киназа G и йонни канали.
Интрацелуларните рецептори са четвъртият основен вид. С тях се свързват стероидните хормони, включително и витамин D, и Т3-тироидния хормон. Рецепторите за кортизола са раззположени интрацелуларно, а за останалите хормони - в ядрото. Те повлиявят процесите на транскрипция в ядрото и в крайна сметка се стига до синтез на протеини.
Действието на някои лекарства се дължи на промяна на активността на ензими. При свързване с активните им центрове по-често се предизвиква потискане (инхибиране) - например инхибиторите на ангеотензин-конвертиращия ензим. Възможно е и те да бъдат активирани. Свързването на лекарствата с ензимите може да бъде компетитивно и некомпетитивно. Например неостигмина е обратим инхибитор на ацетилхолинестеразата, докато аспирина е необратим инхибитор на циклооксигеназата. Възможно е при свързване с място, различно от активния център да се предизвика алостерично потискане на ензимната активност. Някои лекарства, предимно витамини, могат да изпълняват функцията на коензими. Други да бъдат "фалшиви" субстрати, които се свързват с ензима, но не могат да бъдат преобразувани във вещества, характерни за нормалната обмяна. Например сулфонамидите се конкурират с пара-аминобензоена киселина, и инхибират дихидроптероат синтетазата, при което се образуват токсични продукти за бактериите.
Молекулите преносители участват в транспорта на полярни вещества с ниска липоразтворимост през клетъчните мембрани. Те транспортират предшественика на ацетилхолина - холин, невротрансмитерите - норадреналин, 5-хидрокситриптамин (серотонин) и др. Омепразолът (антиацидно лекарство) инхибира протонната помпа и пречи на образуването на солна киселина в стомаха. Сърдечните гликозиди инхибират Na+/K+ помпа, която по същество е преносител за посочените йони.
5. Връзка между дозата и ефекта на лекарствените вещества
Определянето на тази взаимовръзка може да стане количествено или качествено. Ефектът може да се измери in vivo или ex vivo в тъкан. При количествената връзка между дозата и ефекта се постига увеличаване на силата на отговора/ефекта с увеличаване на дозата, респективно ефективната концентрация на мястото на действие. Например с увеличаване на дозата на епинефрина се предизвиква стимулиране на сърдечната дейност, вазоконстрикция и дозозависимо повишаване на кръвното налягане. Връзката концентрация на лекарството или неговата доза-ефект се описва с крива и се характеризира със сила, максимален ефект, наклон и индивидуални вариации.
Силата на действие зависи от дозата (концентрацията) на лекарственото вещество, необходима за предизвикване на ефект. Колкото по-ниска доза (концентрация) е необходима за предизвикване на ефект, толкова по-голяма е силата на действие. При наличие на две лекарствени вещества с фармакологична активност и приемем, че лекарство 1 е с по-голяма сила от лекарство 2, то не се избира автоматично лекарство 1. Вземат се под внимание още нежеланите ефекти, токсичността, продължителността на действие, цената и други фактори. Характеризирането на наклона на кривата доза-ефект също е важно за избора на лекарствено вещество. Две лекарствени субстанции, които се свързват с един и същ рецептор имат паралелни криви. Лекарствени вещества със стръмен наклон
на кривата доза (концентрация)-ефект се дозират трудно поради риска от предизвикване на нежелани ефекти или токсичност дори с минимално повишаване на дозата им. Различия в ефектите на дадено лекарство могат да се очакват при промяна в дозата и тя да се избира в зависимост от желания ефект. Количественото характеризиране на връзката доза-отговор се базира на наличие на максималния възможен ефект или липса на ефект. Например противоповръщателните лекарства потискат повръщането или не оказват ефект. Отчита се честотата на случаите, в които лекарството предизвиква или не предизвиква ефект. Този вид доза-отговор крива се използва за изчисляване на [10] леталната доза (LD) и на [11] терапевтичния индекс. Високата стойност на терапевтичния индекс е характерна за безопасни лекарства (вещства с много по-висока LD от ефективната доза). Това е характерно само при паралелни криви на ефективните и летални дози.
За оценка на безопасността на лекарствата се използва и фактора на сигурност. Той се използва за характеризиране на терапевтичния ефект при всички животни без да се предизвикват нежелани ефекти. Представлява процентът, с който ефективната доза за 99% (ED99) от животните трябва да бъде увеличена преди да се достигне леталната доза за 1% (LD1) от тях.
Кривата доза/лекарствена концентрация-ефект не може да се използва за определяне на афинитета за свързване с рецептора. При характеризирането на кривата лекарствена концентрация-ефект трябва да се има предвид, че концентрациите на лекарството в дадена тъкан и в областта на рецептора може да се различават. Редица агонисти се подлагат на бързо ензимно разграждане (например ацетилхолин от ацетилхолинестеразата).
6. Фактори, влияещи върху действията и ефектите на лекарствата
Химическата структура на лекарствените субстанции е от съществено значение за механизма на действието им и за предизвикваните ефекти. Някой нестероидни противовъзпалителни лекарства (например кетопрофен) представляват рацемична смес от ляво- и дясновъртящи изомери. Двата изомера имат различна противовъзпалителна активност (подробно е разгледано в съответния раздел). Физико-химичните характеристики като разтворимост, големината на частичките и други са от съществено значение за резорбцията на лекарствата, достигане до биофазата и техните ефекти. Във ветеринарната медицина се изисква да се познават особеностите на животинските видове и породи, поради това, че тяхното разнообразие обуславя различия в ефектите и токсичността на лекарствата. От значение са анатомичното устройство, физиологичните характеристики, теглото и скоростта на метаболитните процеси, поведението и начина на хранене, и редица други фактори. Възрастта на животните, особено новородени, подрастващи и такива в напреднала възраст изисква прецизиране на избора на лекарствени вещества и тяхната доза. За някой лекарствени вещества се наблюдават различия в действието и ефектите, обусловени от пола, за други типа висша нервна дейност, функционалното състояние и др. Болестният процес и съпътстващите заболявания също трябва да предопределят избора на лекарствата. Конкретни примери са посочени в специалната част по фармакология.
Ключови понятия
|
[3] Агонист |
Лекарство, притежаващо афинитет за свързване с даден рецептор и присъща активност, и при свързване с рецептора предизвикват характерен ефект. |
|
[4] Антагонист |
Лекарство, което има афинитет за свързване с рецептора, но не притежава присъща активност.
|
|
[5] Афинитет за свързване |
Способност за свързване с рецептор или активен център на ензим. |
|
[8] Бронходилатация |
Разширяване на бронхите. |
|
[9] Бронхоконстрикция |
Свиване на бронхите. |
|
[7] Eфективност |
Ефект от най-високата доза лекарствено вещество, която не предизвиква токсични признаци. |
|
[10] Летална доза (LD) |
Доза от лекарствена субстанция, която предизвиква смърт. |
|
[2] Лиганд |
Лекарствена молекула, свързваща се с рецептор. |
|
[6] Присъща активност |
Способността на лекарствената молекула при свързване с рецептор да предизвика ефект. |
|
[1] Рецептор |
Място, с което взаимодействат лекарствените молекули и предизвикват ефект на агонисти или антагонисти. |
|
[8] Синергизъм |
По-силно въздействие от съвместно приложениe на лекарства, предизвикващи еднопосочни ефекти. |
|
[11] Терапевтичен индекс |
Съотношение между LD50 (предизвикваща смърт при 50% от индивидите от даден вид) и ефективна доза 50 (предизвикваща ефект при 50% от индивидите от даден вид). |
В клиниката пристига куче, с признаци на интоксикация от фосфороорганично съединение (свързва се необратимо с M-холинорецепторите). Анамнезата също насочва към такова отравяне. Кой вид взаимодействие между лекарствените вещества ще използвате, за да лекувате животното?
Литература
Ветеринарномедицинска фармакология, 1996 г.
Автори: Д. Друмев, Р. Гахниян-Мирчева, Д. Пашов, Ст. Вангелов
Rang & Dale's Pharmacology
Автори: H. P. Rang, M. M. Dale, J. M. Ritter, R. J. Flower, G. Henderson
Видове рецептори
Ligand gated рецептори
http://www.youtube.com/watch?v=9qRnmWnYBs4
G-protein рецептори
http://www.youtube.com/watch?feature=endscreen&NR=1&v=xT0mAQ4726s
http://www.youtube.com/watch?v=Le_f5cxpD4w
Tyrosin kinase рецептори
http://www.youtube.com/watch?v=B11VTrl4iWA
http://www.youtube.com/watch?v=vbafAFhFtPo
Nuclear hormone рецептори
http://www.youtube.com/watch?v=Dxyq8GAWbpo
